Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Отърси се от колебанията, създаде простичката форма от мана, поизнесе единствената дума и затича към града.

Хирад зяпаше котарака, заспал на кълбо в скута му. Когато очите и устата му бяха затворени, черният цвят изглеждаше бездънно дълбок и човек сякаш можеше да пропадне в него. Варваринът сгуши глава в раменете си, щом си спомни какъв звяр се крие под този измамен облик. Макар че беше подготвен за гледката, трудно се сдържа да не извърне глава, когато очите на демона го пронизаха от пулсиращия череп. И все пак трепна от допира на лапата му.

Тогава разбра що за ужас е преживял Уил. Едва си е запазвал разсъдъка след премеждията в криптата на Дордовер, а когато изчадието му се разкрило в цялата си грозота… Почти никой не би го понесъл.

Но видът на демона не беше най-неприятното у него. Дори с това се свикваше по принуда. Но от Следника лъхаше на презрение, все едно мирува по прищявка и би могъл да се развихри всеки миг.

Хирад се опомни от отварянето на вратата. Джандир влезе в стаята.

— Какво ще кажеш? — попита Хирад.

— За това място ли?

— Да.

Дензър ги бе довел в стопанство на три часа път от Ксетеск, после веднага препусна към града с Илкар, Ериан и Сол. Стопанството заемаше голяма площ и снабдяваше с месо и зърно околните села.

Къщата бе разположена отделно от хамбарите, оборите и другите постройки. Навсякъде имаха добър обзор на поне шестстотин крачки до най-близките дървета или хълмче.

Личеше, че Дензър и фермерът Евансън се погаждат добре. Отначало Хирад искаше да останат в някоя плевня, но Евансън ги убеди да се настанят в къщата.

— Там ще ви е по-удобно, пък и няма да се мяркате пред очите на ратаите. Всички са от близките села и няма да си държат езика зад зъбите, ако ви видят.

Този мъж на средна възраст имаше кафяво набръчкано лице, загоряло и обветрено, огромни длани и могъщи рамене, опъващи дрехите му. Очите му искряха под веждите, усмивката беше искрена. Напомняше на Хирад за Томас от „Гарваново гнездо“.

В двуетажната къща наистина беше уютно. Имаше легла за всички, на печката в кухнята винаги се грееше вода и храна. Когато си отдъхнаха и позабравиха напрежението от последните дни, Гарваните усетиха колко са уморени. Отначало само похъркваха или играеха карти.

— Какво да кажа… — проточи елфът. — Тук е лесно да се браним, виждаме надалеч и отрано ще забележим враговете. А леглата все едно са ни изпратени от рая.

Хирад се облегна усмихнат и подложи ръце под главата си.

— И аз си мислех същото. Къде са другите?

— Уил спи, Троун чете книга, която му даде Евансън. Има голяма библиотека за обикновен фермер.

— Я ми разкажи за Троун — помоли варваринът.

Допреди ден смяташе, че върколаци има само в легендите. Но ето че видя един от тях с очите си и още не знаеше дали повече е уплашен, отвратен или изумен.

— Той много внимава да не се издаде — промърмори Джандир.

— Как е станал такъв?

— Нежелано последствие от някогашни проучвания на магиите в Дордовер. Произхожда от род на магове, които опитали да подобрят силата, пъргавината, зрението и слуха си, като слеят човешката същност с животинска. Наблягали на мощта и бързината, затова и Троун е наследил вълчата форма.

— Но…

— Досещам се какво ти е на езика — кимна елфът. — Лошото е, че те не разбирали какво правят. Вместо да усъвършенстват онова, което вече имали, само го заменили с друго. Някои завършили живота си като зверовете, които наподобявали. Други открили, че могат да наложат контрол над преобразяването… и го предали на следващите поколения.

— Но защо той не иска да говори за това? — учуди се Хирад, който бе видял огромното предимство на вълка в битка,

— Заради отношението на хората — обясни Джандир. — Мнозина смятат, че върколаците са изроди и заслужават единствено смърт, за да не оставят потомство. Има от какво да се бои. — Елфът стана. — Виж, Троун е като нас, но има у себе си още нещо, което не е искал. Не бива да се страхуваш, по-скоро трябва да му съчувстваме. Дръж се с него като с всеки друг човек. Към това се стреми и той.

— Разбирам…

— Никой от нас не може да го разбере докрай — завъртя глава Джандир.

След тихото тропане по вратата Дензър стана да отвори, без да мисли за опасност. Сол пазеше коридора към техните стаи. А и Дензър знаеше кой идва.

Тя стоеше пред прага и първо му хрумна, че без мръсотията от дългия път в пущинака, облечена в дълга мека роба, беше много привлекателна. Но той бе забелязал хубостта й още при първата им среща.