Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Сега е най-добре да се наспим. Следващия път можем да се отдадем на чистото удоволствие.

Докато се промъкваше на бегом към Парве, Селин благодареше на боговете, че западняците разполагат биваците си в толкова особена подредба. Отдалеч изглеждаше, че са навсякъде из равнината, но се оказа, че палатките винаги образуват полукръг около голям огън. Така тя имаше пролуки, през които да отбягва светлината, хората и кучетата.

Макар че заклинанието я правеше напълно невидима, не заглушаваше шума и не скриваше миризмата. Затова най — много се опасяваше от дестраните — чистокръвните бойни кучета на западняците.

Позволяваше си да поспре само в най-тъмните сенки, иначе тичаше, вървеше или пълзеше според обстоятелствата и всеки миг поглеждаше надолу за съчки или хлабави камъни. Обземаше я възторг — ето за какво се бе подготвяла толкова години. Проникване насред врага, нищожен шанс за успех, смъртна опасност… но тя се промушваше като ветрец през шубраци.

Обикновено имаше от шест до десет големи палатки за войници около огньовете, но тук-там се виждаха и по-малки за техните предводители или за шаманите. Заобикаляше биваците отдалеч. Случваше се да чуе и писъци или стонове на жени — понякога от удоволствие, друг път не…

Но нямаше стража, патрули или съгледвачи около лагера. Уверени до безгрижие, западняците се опиваха от възобновената мощ на Парве. Наистина нищо не ги заплашваше.

Покрайнините на същинския град бяха притихнали — поклонниците на Върховните вещери още не се бяха заели и с тях. Тук още се виждаше наследството от миналото, натрошените камъни и гниещата дървения напомняха за безмилостни битки.

А за Селин те само засилваха плашещия контраст с възстановеното градско средище. Най-после тя стигна до ниски складове, дълги плоски постройки с каменни зидове. Нито един от комините им не пушеше. По-близо до централния площад се издигаха високи здания — свидетелство за усърдието на войниците и жреците, посветили се на Върховните вещери. Всичко това бе съградено за броени месеци.

Тя се покатери върху един склад и легна да си почине, премахнала прикриващото заклинание. Ударите на сърцето й не се забавяха. Сега трябваше да се добере до пирамидата, но с изчерпаните запаси от мана можеше да разчита само на тъмнината.

По здрач. Хълмът се обгърна в сенки. Мъждивата светлина от прозорците ставаше по-ярка, а дневният шум — по-приглушен. Дензър, Ериан и Илкар седяха около масата с Ларион, един от приближените на Стилиан. Той ги пресрещна пред вратата на Найър, наставника на Дензър, и ги отведе в своите покои, за да им разкаже за неотдавнашните разногласия между Найър и Стилиан. Тази вечер Найър се усамотил с групичка недоволни и задачата за освобождаването на Незнайния се паднала на Ларион.

И Сол беше тук, застанал на пост до входа. Дензър се помъчи да отложи безпокойството от кроежите на своя Магистър — по-важно беше да върне Гарваните в издирването на Крадеца на зората.

— Рискът е огромен — промълви Ларион и се облегна на стола.

В светлината от фенерите се виждаше колко е прошарена късо подстриганата му коса, месестият му нос и тънките устни се набиваха на очи.

— И все пак е осъществимо, нали? — попита Илкар.

— Така смятаме — предпазливо потвърди Ларион. — Но първо трябва да разбереш по какъв начин създаваме Закрилниците.

— Уви, разбирам твърде добре — неприветливо изрече елфът.

— Напротив — завъртя глава Дензър. — И те моля да не се впускаме в спорове дали е морално. Това, което ще чуеш, не е приятно, но помни, че всички тук се опитваме да помогнем на Сол.

— Нима? — усмихна се Илкар само с устните. — Бих искал да повярвам, но май по-скоро всички се опитваме да не допуснем Хирад да отпраши нанякъде с катализаторите за заклинанието.

— Не би стигнал далеч — увери го Ларион надменно.

— Да се обзаложим ли? — тутакси се наежи елфът.

— Хайде да пропуснем това, бива ли? — поизчерпи се и търпението на Дензър. — Илкар, няма полза от разпри. Магистър Ларион, на ваше място не бих се обзаложил. Не можете да си представите на какво са способни Гарваните.

Ларион понечи да възрази, но само издиша шумно през носа.

— Закрилникът — подхвана той — е устойчиво възкресение, чието тяло бива възстановено по спомените на душата. Най-важното им свойство е, че са несравнимо по-пълни и точни от спомените на мозъка. Ако душата бъде задържана до половин денонощие след смъртта, всички способности на съзнанието и тялото ще бъдат пресъздадени напълно.