Ейдриън Басо - Интимно предателство

— Добър ден, мис Карингтън.

Гласът му бе хладен и груб.

Алиса не помръдваше. Кръвта се дръпна бавно от лицето й и тя се взираше невярващо в мъжа пред себе си. Беше го чакала толкова много, че сега не искаше да приеме присъствието му като реалност. Морган й каза нещо, но тя не разбра думите. Мозъкът й бавно осмисли това, което очите й виждаха, и сърцето й заликува.

После забеляза напрежението, изкривило широките рамене, почувства гнева, извиращ от дълбините на сивите очи. Беше си все така горд и арогантен, красив и неустоим, както си го спомняше.

И безсънните, безкрайни нощи, в които се бе заричала, че няма да я е грижа повече за него, бяха пометени от тези няколко секунди съзерцание. Погледна в сребристосивите очи, завладели мечтите й от първия миг, в който го бе видяла, и разбра дълбоко в сърцето си, че винаги ще го обича.

Стоеше срещу нея и гледаше корема й. Очите й проследиха неговите и също застинаха върху потръпващата издутина.

Всеки чакаше другият да проговори пръв. Нарастващото напрежение изтощи нервите й до краен предел и Алиса се извърна. Бавно повдигна кошницата, като да защити себе си и детето от вперения поглед на дука. Жестът го вбеси.

— Мое ли е? — процеди той през зъби.

Знаеше, разбира се, че е негово, но болката и гневът, които го разкъсваха, правеха езикът му безмилостен. Съзнанието му бе пълно с обвинения, сърцето му — с хладно недоверие.

Морган замахна към нея. Искаше да я нарани, както тя него, като бе запазила в тайна детето.

Лицето й пребледня, очите й блеснаха гневно.

— Как смееш! — задави се тя от ярост, очите й се напълниха със сълзи, болката, породена от думите му, разби и без това нараненото й сърце.

Унижението и гневът бяха опасна комбинация. Алиса отметна ръка и зашлеви мъжа с цялата сила, на която беше способна. След това изпадна в истерия и риданията разтърсиха цялото й тяло.

Морган потри пламналата си буза разсеяно. Не се изненада от реакцията, сам бе провокирал гнева й. Яростта му намаля, като я гледаше как жално плаче. Риданията й кънтяха в душата му и проясниха съзнанието му. Инстинктивно протегна ръка, за да я утеши.

— Не ме докосвай! — изсъска тя, а дъхът й излизаше на накъсани тласъци от гърлото.

Алиса се задърпа и заизвива, за да избегне прегръдката, но не успя да отхвърли ръцете му.

— Позволи ми — дрезгаво прошепна той и я притисна към гърдите си нежно, но здраво.

Твърде изморена, за да се бори, тя спря и остана неподвижна и скована. Морган нежно погали косата и гърба й, опита се да облекчи вцепененото тяло и да смекчи болката, която бе причинил. Малко по малко се отпусна и прие утехата.

Най-накрая риданията затихнаха. Дукът извади от джоба си бяла ленена кърпичка. Алиса я взе, отстъпи назад и задуха носа си шумно, съвсем не по характерния за дамите начин. Морган се усмихна и сега успя да я огледа по-подробно.

Носеше най-обикновена розова муселинена рокля с висока, набрана яка, ръкавите й стигаха до лактите и нямаше талия. Коремът й още повече изпъкваше на високата й тъничка фигура.

Морган протегна несигурно ръка, за да го докосне. Не беше уверен как щеше да реагира тя отново.

— Не можем ли да седнем? — помоли Алиса, нарушила най-после мълчанието. — Лесно се уморявам напоследък.

Дукът наистина се притесни за нея. Докато отиваха към голямата пейка, подслонена под дъбовите дървета, Алиса видя, че Мейвис си е отишла, и се почувства по-добре. Молеше се старата й бавачка да не е станала свидетел на срамното им поведение.

— Кога? — просто попита той, щом седнаха.

Тя разбра.

— Бебето ще се роди през декември, преди Коледа. Така смятаме.

— Кой още знае?

— Мейвис, разбира се, Пъркинс и Нед.

— И защо, по дяволите, не ми каза? Не мога да повярвам, че си го скрила от мен.

Алиса усети гнева, който Морган се стараеше да потисне. Но се обърка съвсем. Ако не от нея, откъде бе научил за бебето? Та тя му бе писала, както се бяха разбрали.

— И защо би те интересувало моето бебе? — остро попита младата жена. — Нали току-що най-нахално питаше кой е бащата!

Морган я изгледа ядосано.

— Това е моето дете. Защо не ми каза?

— Писах ти — бързо отговори тя. — Два пъти.

Думите му, че бебето е от него, стоплиха наранената й душа.

— Къде изпрати писмата?

— Едното в Лондон, другото в Рамсгейт.

— Не съм получавал нищо. — Дукът не бе съвсем уверен в твърдението й, но не можеше и да отрече, че не вижда разумна причина да го лъже в подобен момент.