Пол Андерсън - Патрул във времето

— … Знай също, Астиаг, че това дете, на име Кир, е избраник на небесата. Всевишните са милостиви. Ти получи знак за това. Но ако дръзнеш да съгрешиш и да пролееш невинната кръв на младенеца, няма да ти бъде простено никога! Остави Кир в родния му Аншан, или ще гориш вечно в пъкления огън на Ариман. Така каза Митра!

Астиаг, проснат в краката им, не спираше да удря чело в пода.

— Да тръгваме — каза Денисън на английски.

Еверард нагласи хроноцикъла на трийсет и шест години напред във времето. Луната все така озаряваше сребристите ручеи в планините на Древна Персия, а покрай пътя полюшваха корони кедрови дръвчета. Беше хладно, зад хълма отекваше вълчи вой.

Еверард приземи хроноцикъла, скочи от седалката и започна да смъква маскарадния костюм. Върху брадясалото лице на Денисън бе застинало неразгадаемо изражение.

— Знаеш ли — промърмори той, — боя се, че…

Гласът му заглъхна в обкръжаващата ги тишина.

— Менс, боя се да не сме го наплашиш прекалено. В историята е записано, че Астиаг е воювал с Кир цели три години, след като персите въстанали.

— Винаги можем да се върнем назад, например в самото начало на войната, да му устроим още едно представление и да възстановим равновесието на силите — успокои го Еверард. Надявам се, обаче, да не се наложи. Едно е сигурно, няма да посмее с пръст да пипне царския наследник. Виж, когато поданиците му се надигнат и си поискат правата, тогава може би ще се разгневи достатъчно, за да забрави тази нощ. А и мидийската аристокрация едва ли ще му позволи да седи със скръстени ръце. Впрочем, това може да се провери. Царят не устройваше ли празненство в деня на зимното равноденствие?

— Вярно. Да тръгваме. Бързо!

Изведнъж небето над тях просветля. Скриха хроноцикъла и се спуснаха пеш в Пасаргад, където се сляха с тълпата, излязла за празника на Митра. По пътя взеха да разпитват какво се е случило, обяснявайки неведението си с дълго отсъствие от страната. Отговорите ги задоволяваха до най-малки подробности, които не бяха вписани в аналите на историята, но присъстваха в спомените на Денисън.

Зареяни в многохилядната тълпа, под студеното, синьо небе, те приветстваха Кир, Великия Цар, който препускаше със свитата и помощниците си — Кобад, Крез и Харпаг. А отзад вървяха тези, с които се гордееше и славеше Персия — нейните сановници и жреци.

— Той е по-млад от мен — прошепна Денисън. — Така си и мислех. И малко по-дребен на ръст… А в лицето никак не си приличаме, видя ли? Но важното е, че става.

— Искаш ли да погледаме още? — попита Еверард. Денисън се загърна зиморничаво в наметалото.

Отново полъхна студен вятър.

— Не — каза той глухо. — Давай да вървим. Толкова време измина. Дори и всичко това да не беше се случвало.

— Хайде, хайде.

Еверард също имаше мрачен вид, по нищо не приличаше на щастлив спасител.

— Всъщност то никога не се е случвало — произнесе той.

Кейт Денисън влезе в асансьора на своя дом в Ню Йорк. Остана леко изненадан от факта, че беше забравил как изглежда сградата отвън. Не можа да си спомни дори номера на апартамента, та се наложи да потърси адреса в телефонния указател. Но това бяха подробности. Ръцете му едва забележимо трепереха.

Синтия отвори вратата и той влезе.

— Кейт — рече тя. Изглеждаше изненадана.

— Менс не те ли предупреди? Обеща ми, че ще го стори.

— Да. Няма значение. Нямах представа, че толкова си се променил. И това няма значение. О, мили мой!

Тя го дръпна в коридора, затвори вратата и се притисна към него.

Денисън огледа стаята. Беше забравил колко е тясна. Никога не беше одобрявал начина, по който Синтия обзавеждаше апартамента, но избягваше да й го натяква.

Сега ще трябва да се учи отново на вече забравеното изкуство да отстъпва на жената, дори да търси съветите й. Няма да му е лесно.

Тя подложи разплаканото си лице за целувка. Ето значи как изглеждала! Не, не я помнеше такава. След толкова много години в паметта му бе останал само избледнелия образ на дребничка жена със светли коси. Та нали с нея бе живял само няколко месеца… Касандана го наричаше своя утринна звезда, дарила бе живот на три от децата му и през всичките четиринайсет години от съвместното им съществуване, бе готова да изпълни всяко негово желание.

— О, Кейт, най-сетне си у дома — произнесе тъничък гласец.

„У дома — помисли си той. — Боже мили!“

Със сигурност Джон Сандовал бе име, което не му подхождаше. Също както черните панталони и широката хавайска риза, с които се беше издокарал. Беше се изправил до прозореца на апартамента, с изглед към Манхатън от средата на двайсети век. Еверард бе привикнал към анахронизми, но всеки път, когато погледнеше орловия профил на Сандовал, кой знае защо, си го представяше изрисуван в цветовете на войната, украсен с пера, яхнал жребец и кръвожадно размахващ томахавка.