Пол Андерсън - Патрул във времето

— Не мърдай оттук — той се надигна безшумно от постелята.

През сводестия прозорец сноп лунна светлина озаряваше бронзовата рамка на огледалото. Лекият ветрец приятно разхлаждаше затопленото му тяло.

Внезапно във въздуха изникна грамаден, черен метален предмет, върху който седеше човек и протягаше ръка към светещия пулт за управление.

Странният предмет се спусна безшумно на килима и човекът слезе от него. Носеше шлем и гръцка туника, беше висок и добре сложен.

— Кейт — прошепна той.

— Менс!

Денисън излезе от тъмнината. Лунната светлина го огряваше.

— Върна се, значи!

— А ти не вярваше, а? — усмихна се Еверард. — Чакай, нали няма кой да ни подслушва? Не мисля, че са ме забелязали. Материализирах се точно над покрива и се спуснах с антигравитатора.

— Зад вратата има стража — предупреди Денисън. — Но те ще влязат, само ако извикам или ударя гонга.

— Добре. Обличай се.

Кейт изпусна меча. Няколко секунди стоя като статуя, след това изхриптя:

— Да не си намерил изход?

— Може би… може би…

Еверард отмести поглед и се зае да програмира компютъра на пулта.

— Слушай, Кейт — заговори накрая. — Измислих нещо, може и да свърши работа, не зная. Нужна ми е твоята помощ. Ако всичко върви според плана, смятай, че вече си у дома. Главното управление ще бъде поставено пред свършен факт и ще трябва да затвори очи пред някои дребни нарушения на правилата. Но ако замисълът ми се провали, ще трябва да се върнеш тук още същата нощ и да изживееш живота на Кир до самия му край. Готов ли си за подобен риск? Денисън трепереше като при треска.

— Трябва да съм готов — едва чуто прошепна той.

— По-силен съм от теб — напомни му Еверард. — И разполагам с модерно оръжие. Ако се наложи, ще те върна обратно завързан. Моля те, не ме карай да прибягвам до това.

Денисън въздъхна дълбоко.

— Няма.

— Обличай се тогава и се моли боговете да са на наша страна. Хайде, побързай. По пътя ще ти обясня всичко. Кажи „сбогом“ на този период и се моли, да не е само „довиждане“. Ако всичко стане както съм го намислил, никога повече няма да се върнеш тук.

Денисън приклекна в ъгъла на стаята, където бе захвърлил дрехите си, но изведнъж замръзна.

— Какво каза?

— Ще се опитаме да напишем отново историята — обясни Еверард. — Или, може би, да я възстановим в първоначалния й вид. Не зная точно. Размърдай се, де!

— Но…

— Нали ти казах да побързаш! Даваш ли си сметка, че съм се появил тук в същия ден, когато съм си тръгнал, само за да спечеля малко време и че точно в тази минута аз, тежко ранен в крака, още се катеря по хълма! По-бързо!

Денисън придоби решителен вид. Лицето му бе скрито от тъмнината, но гласът му прозвуча твърдо, макар и тихо:

— Трябва да се сбогувам с един човек.

— Кой?

— Касандана, жена ми. Тя беше до мен… божичко, цели четиринайсет години! Роди ми три деца, грижеше се за мен, когато умирах от треска, даваше ми сили, когато бях отчаян, а веднъж, когато мидийците стигнаха портите на Пасаргад, тя поведе след себе си жените и ни вдъхнови за победното сражение… Менс, дай ми пет минути.

— Е, добре, добре. То за пет минути и евнух не би стигнал до нея…

— Тя е тук.

Денисън се скри зад завесата.

Еверард така и остана, като треснат от гръм.

„Ето че си ме очаквал тази нощ — помисли си той, — надявал си се, че ще ти върна Синтия… и въпреки това си повикал Касандана.“

А след това, когато пръстите му изтръпнаха от силното стискане на меча, се обади и вътрешният глас: „Млъкни, Еверард, ти си лицемер и фарисей.“

Денисън се върна бързо. Облече се, без да продума думичка и се настани на задната седалка на хроноцикъла.

Еверард включи пространствения преобразувател, скок… и стаята изчезна, заменена от облени в лунна светлина хълмове. Студеният вятър брулеше телата на пътешествениците.

— А сега… към Екбатан.

Еверард запали осветлението и се зае да програмира ръчката за управление, като надничаше за координатите в джобния се тефтер.

— Ек… о, искаш да кажеш, Хамадан? Старата мидийска столица?

В гласа на Денисън прозвуча удивление.

— Но сега тя е само лятна резиденция на царете.

— Говоря за Екбатан отпреди тридесет и шест години — поправи го Еверард.

— Какво?

— Слушай. Историците от бъдещето твърдят категорично, че разказът за детството на Кир, в преданията на Херодот и на самите перси, е чиста легенда. Какво пък, може и да са прави. Не е изключено това, което стана с теб, да е едно от онези изкривявания в пространство-времето, които Патрулът непрестанно се опитва да поправи.