Пол Андерсън - Патрул във времето

— Разбирам — кимна бавно Денисън.

— Достатъчно често си бил в свитата на Астиаг, докато си му бил васал. Ще ми показваш пътя. Старчето ни е нужно, освен това да е сам и то, за предпочитане, нощем.

— Шестнайсет години са много време — промърмори Денисън.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако си решил да променяш миналото, защо съм ти аз? Можеше да се върнеш в онзи период, когато съм царствал не повече от година — съвсем достатъчно, за да познавам добре Екбатан, и…

— Не. Извинявай, но не бих посмял. И без това рискуваме страшно много. Един Господ знае до какво може да доведе вторичният ефект, който ще възникне в световната история при такова изменение на събитията. Дори и да успеем, прокуратурата на Патрула като нищо може да ни осъди на изгнание само заради риска, който сме поели.

— Да… така е.

— Освен това — продължи Еверард, — ти не си самоубиец! Наистина ли искаш да престанеш да съществуваш такъв, какъвто си сега, в този момент?

— В името на Митра! — отвърна Денисън. — Прав си, както винаги!

Еверард привърши с програмирането и натисна копчето на главния преобразувател.

— Потегляме.

Хроноцикълът увисна над непознат град, заобиколен от крепостна стена. Нощта и тук бе лунна, но градът тънеше в мрак. Еверард разрови прикрепената към седалката чанта.

— Дръж — каза той. — Облечи тези дрехи, аз също ще се преоблека. Момчетата от Мохенджодарския отдел ги скроиха според размерите ни. Там, във второто хилядолетие преди нашата ера, на тях също им се налага да правят подобен маскарад — какви ли не ситуации изникват…

Порейки въздуха, хроноцикълът се понесе на изток. Денисън посочи с ръка надолу.

— Ето го двореца. Царските покои са в източното крило.

Под тях се издигаше масивна сграда с изящна архитектура, далеч по-пищна от персийския царски дворец в Пасаргад. Еверард забеляза сред есенните листа белите скулптури на два крилати бика, спомен от асирийците. Прозорците бяха прекалено тесни, за да се промушат през тях. Той изруга полугласно и насочи машината към близкия вход. Двама конни стражи погледнаха нагоре и като видяха какво се приближава, нададоха ужасени викове. Конете им се вдигнаха на задните си крака и хвърлиха ездачите. Хроноцикълът продължи, без да забавя скорост, блъсна яката дървена порта и я направи на трески. Още едно чудо, което едва ли ще повлияе на хода на историята, тъй като в тази епоха хората така неистово са вярвали в чудесата, както в епохата на Еверард — във витамините. И може би с далеч по-голямо основание. Прелетяха по дългия коридор, озарен от трепкащи свещници, и покрай изплашените до смърт пазачи на царските покои. Тук Еверард извади меча и удари с дръжката му по вратата.

— Твой ред е, Кейт — прошепна той. — Мидийският ти е по-добър, а и те бива в актьорското майсторство.

— Отваряй, Астиаг! — прокънтя гласът на Денисън. — Отваряй вратата пред пратениците на великия Ахурамазд!

За изненада на Еверард, царят послушно изпълни разпореждането. Астиаг бе широкоплещест мъж с величествена осанка и грубо лице. Бе не по-малко храбър от своите поданици, но когато зърна пред себе си две същества с яркосияещи дрехи в преливащи се цветове и разперени криле, яхнали грамадна желязна птица, той се просна ничком на пода.

Кейт продължи с гръмовен глас на диалект, който Еверард не познаваше.

— О, безславна издънка на пророка, сега небесното проклятие ще се стовари върху главата ти! Нима смяташ, че ще можеш да скриеш от нашето всевиждащо око и най-съкровените си мисли, като ги спотайваш в мрака на злото, което ги е породило? Допускаш ли, че Ахурамазд ще те остави да осъществиш злодеянието, що така скверно подготвяш?

Еверард престана да слуша, погълнат от собствените си мисли. Харпаг, вероятно, бе някъде в града, в разцвета на силите си, още неизвършил престъплението, за което се беше покаял. Сега вече няма да носи тежкия си кръст. Няма да остави детето на хълма и да чака смъртта му, опрян на копието си, заслушан в жалостивия му плач. В бъдещето той, разбира се, ще се разбунтува, но вече по други причини и ще стане хилиарх на Кир, но няма да загине от вражеска ръка в сумрачна гора. Няма да издъхне и непознатият персиец, който Еверард бе пронизал в корема. „Но споменът за двамата, загинали от моята ръка, ще остане завинаги в паметта ми, също като тесния, продълговат белег на крака ми. А Кейт Денисън, някога мой връстник, сега е на четирийсет и седем и се е научил да мисли и действа по царски.“