Пол Андерсън - Патрул във времето

— Стойте! Спрете!

Гласът прозвуча слабо, по-тихо от шумоленето на ручея, но войните го чуха и свалиха мечове.

Харпаг направи мъчителен опит да се надигне. Лицето му бе посивяло.

— Не… почакайте… — простена той. — Така е било писано. Великият Митра нямаше да позволи да умра, ако…

Макар да беше на предела на силите си, Харпаг успя да повика Еверард с величествен жест.

Американецът прибра меча, накуцвайки се доближи до него и се отпусна на коляно. В този момент раненият мидиец политна назад и Еверард го задържа с ръка.

— Ти идеш от страната на царя… — прошепна Харпаг в окървавената си брада. — Не отричай, зная. Но и ти знай, че Аурвагош, синът на Кшаяварш, не е предател.

Мускулите на лицето му се напрягаха, сякаш заповядваха на смъртта да почака, да свърши разказа си.

— Съществуват могъщи сили — от бога, или от дявола, това не знам — но те обитават страната на царя. Благодарение на тези сили той се появи сред нас. Аз ги използвах, използвах и него… не за себе си, а защото се заклех във вечна вярност пред моя цар Астиаг, а на него му беше нужен… Кир… за да не се разпадне държавата. Сетне, заради своята жестокост, Астиаг изгуби правото да му бъда верен. Но аз все още бях мидиец. Виждах в Кир единствената надежда… надежда за по-добро бъдеще на Мидия. Защото той беше добър цар, добър и за нас — в неговите владения след персите най-много се тачат мидийците… Разбираш ли ме, пришелецо от страната на царя?

Загасващите очи се опитаха да срещнат погледа на Еверард, но силите му бързо се топяха.

— Намислих да те взема в плен, да те разпитвам, ако трябва, да те изтезавам, но да узная къде е скрита колесницата ти и как работи… а след това да те убия… така е… но не заради себе си. За благото на държавата. Боях се, че ще вземеш царя със себе си в неговата страна, а вече знаех, че той не го желае. И какво ще стане с нас тогава? Бъди милостив, може и ти някога да молиш за състрадание.

— Успокой се — отвърна Еверард. — Царят ще остане тук.

— Добре… — въздъхна Харпаг. — Вярвам ти… не смея да се съмнявам… Но тогава… значи… аз изкупих вината си? — попита той едва чуто, но с доловима тревога. — За онова убийство, по заповед на моя повелител, когато положих безпомощния младенец на върха на хълма и гледах как умира — изкупих ли тази вина, пришелецо от страната на царя? Защото, заради смъртта на царския наследник… нашата държава едва не загина… Но аз намерих друг Кир! Спасих всички ни! Изкупих ли вината си, кажи!

— Да — кимна Еверард и се запита дали опрощението на греха, което беше дал, има някаква сила.

Харпаг затвори очи.

— Сега ме остави — рече той и думите му прозвучаха като далечно ехо на заповед.

Еверард внимателно го положи на земята, надигна се и се отдалечи. Двама перси се приведоха над своя господар, изпълнявайки някакъв ритуал. Умиращият воин се върна към молитвата си. Еверард седна на едно дърво, разкъса наметалото си и се зае да превързва раните. Да, кракът му се нуждаеше от сериозно лечение. Само да се добере някак до хроноцикъла. Няма да е никак лесно, но завърне ли се, лекарите от Патрула ще го излекуват, ако се наложи ще използват средства дори от далечното бъдеще. Трябва само да подбере някой отдалечен район на времето, където нито ще знаят за него, нито ще му задават неудобни въпроси. Научат ли в Главното управление, ще му забранят дори да мисли за пътешествия.

Отговорът дойде не като озарение, а по-скоро като вътрешно убеждение, отдавна съзрявало в него. Той се облегна назад и пое дъх. Към мястото на битката приближиха още четирима войни и другите им разказаха какво е станало. Никой не обръщаше внимание на Еверард. Само от време на време му хвърляха по някой поглед, в който се смесваше страх и гордост и незабелязано правеха знаци за прогонване на злите сили. Не след дълго воините мълчаливо вдигнаха трупа на своя издъхващ другар и го понесоха навътре в гората. Здрачът беше почти непрогледен. Някъде наблизо се обади фазан.

Великият цар седна на леглото. Зад завесите се разнесе леко шумолене.

Касандана, царицата, също се размърда и докосна с изящни пръсти лицето му.

— Какво има, о, слънце на моето щастие? — прошепна тя.

— Не зная.

Той плъзна ръка под възглавницата, където държеше къс меч.

— Няма нищо, спи.

Дланта й се спусна по гърдите му.

— Не, пламък на моята душа — прошепна отново тя, разтреперана. — Нещо е станало. Сърцето ти тупти като барабана на войната.