Пол Андерсън - Патрул във времето

Еверард кимна разсеяно. Безсмислено беше да седят и да чакат. Трябваше да се действа. Сандовал се покашля.

— Рисковано е да им се показваме и двамата — предложи той. — Аз ще ида, а ти остани в резерва — в случай, че стане нещо непредвидено.

— Малко са ти ордените? — попита насмешливо Еверард. — Не, най-добре да идем и двамата. Засега не виждам основания за безпокойство. Не са толкова глупави, че да нападат непознати. Сам виждаш колко приятелски се отнасят към индианците. А ние двамата ще сме още по-голямо предизвикателство… Какво ще кажеш да пийнем по едно преди тръгване?

— Може. И като се завърнем.

Еверард откачи от колана манерката с шотландско уиски и я доближи до устните си. Индианецът последва примера му. Съгрети от напитките, двамата пришпориха конете надолу по хълма.

Остро изсвирване отекна в долината. Бяха ги забелязали. Не след дълго, забавили ход, те се изравниха с челната група на монголците. Всички държаха готови за стрелба лъкове.

„Надявам се, че изглеждаме достатъчно миролюбиво“ — помисли си Еверард. Беше облечен, както и Сандовал, в дрехи от двайсети век — кожени бричове, ловджийска куртка от мушама, шапка. Оръжието му се състоеше от дълъг нож и маузер — за сплашване, както и парализатор — за истинската работа. За разлика от него индианецът носеше през рамо внушителна на вид ловна карабина „Абъркромби & фич спешъл“.

Наближи ги и втората група конници — яздеха в съвършен синхрон, досущ като циркови артисти. Еверард се огледа напрегнато. Само преди час — благодарение възможностите на хипнопедията — бе получил изчерпателни познания за историята, езика и обичаите на монголците, китайците и местните индианци. Но никога досега не бе виждал тези хора отблизо.

Монголците не изглеждаха особено внушително — дребни на ръст, кривокраки, с плоски лица и редки бради. Всички бяха добре екипирани — кожени гамаши, високи обувки, кожени наметала, накачулени с лакирани дървени украшения, островърхи метални шлемове с пискюли и кожена подплата, закривени саби, кинжали, копия, лъкове и колчани със стрели. Мъжът в средата на новата група, държеше в ръката си камшик от опашка на як с позлатена дръжка — сигурен знак, че той е предводителят. Лицето му остана безизразно, докато наблюдаваше приближаващите непознати.

Наметалото на водача бе обшито със сребърни плочки. На ръст превъзхождаше останалите войни, имаше червеникава брада и почти прав, римски нос. Яздещият до него индианец остана като треснат от гръм при появата на патрулните, но Тохтай не забави ход, впил хищен поглед в Еверард и Сандовал.

— Приветствам ви — произнесе той, когато го доближиха. — Кой дух ви води насам? — Говореше лутамски диалект, превърнал се по-късно в съставна част на кламатския, но говорът му беше ужасен.

Еверард отвърна на великолепен, безпогрешен монголски:

— И аз те приветствам, Тохтай, сине на Бату. По волята на Тенгри, идваме с мир.

Началото беше ефектно. Еверард забеляза, че втрещеният монголски водач неволно посяга към свещения амулет, който висеше на шията му, а някои от заобиколилите ги войни махат с ръка, като да прогонят злите сили. Единствено мъжът, яздещ отляво на Тохтай, дойде бързо на себе си.

— Аха! Значи хората от западните земи също са стигнали тези краища. Не знаехме това.

Еверард го погледна внимателно. Мъжът бе далеч по-висок от средния за монголците ръст и кожата му бе почти бяла, имаше нежни черти и деликатни ръце. Макар облечен като другите, не носеше оръжие. Изглеждаше по-възрастен от нойона, някъде към петдесетте. Еверард му се поклони от седлото и премина на севернокитайски:

— Позволи ми, почтени Ли Тай Дзун, да поправя твоята малка грешка. Ние дойдохме от южните страни.

— До нас стигнаха слухове — рече книжникът, като с мъка овладяваше вълнението си. — за богатите южни царства. Дори тук, на север, са ги чували. Търсехме път към тях, за да поднесем на вашия хан приветствие от Кублай, сина на Тули, сина на Чингиз, в чиито крака лежи земята.

— Чували сме за Кублайхан — отвърна невъзмутимо Еверард. — Също и за халифа, папата, императора и всички останали по-дребни царе и монарси. — Трябваше да внимава да не оскърби монголския предводител, но същевременно неусетно да го постави на мястото му. — Затова пък за нас не се знае много, тъй като господарят ни не дири слава из външния свят, нито окуражава света да ни търси. Но позволете ми да ви представя скромната си персона. Казвам се Еверард, но не съм нито руснак, нито от западния свят — противно на вида ми. Аз съм един от пазачите на границата.