Пол Андерсън - Патрул във времето

— Но защо туземците не са ни казвали нищо за тези царства? — учуди се Ли.

— А знаят ли диваците в бирманските джунгли за великата империя на Кублайхан? — отвърна с въпрос Сандовал.

— Аз съм чуждоземец и невежа — рече Ли. — Моля простете ми, ако не съм ви разбрал правилно. Но за какви вълшебства и могъщи сили говорите?

„Което е само един любезен начин да ни нарекат лъжци“ — помисли си Еверард и гласно добави:

— Бих ви предложил една малка демонстрация, ако нойонът бъде така любезен. Ще ми е нужно някое дребно и безполезно животинче.

Тохтай помисли и кимна. Лицето му беше безстрастно, като издялано от камък, само по слепоочието му се спускаше тънка струйка пот. Той плесна с ръце, кресна отривиста заповед и пазачът пред вратата надникна. Последваха още няколко команди, след което настъпи напрегната тишина.

Измина почти половин час преди пазачът да се появи отново със съобщението, че неколцина конници са довели вързан с ласо елен. Тохтай ги поведе навън, като си проправяше път през струпалата се пред шатрата развълнувана тълпа. Отзад го следваше Еверард, започнал вече да съжалява за идеята си. Той извади маузера от кобура и разгъна металния приклад.

— Сърбят ли те ръцете? — обърна се към Сандовал.

— Мили Боже, не!

Младият елен бе завързан недалеч от брега на реката. Яките му бутове видимо трепереха. Лъчите на слънцето тъкмо бяха докоснали планинските върхове на запад, обагряйки ги в бронзово сияние. Красивото животно завъртя окичената си с рога глава и впери тъжен поглед в Еверард. Менс преглътна мъчително, махна на наобиколилите го любопитни зяпачи да отстъпят назад, вдигна маузера и се прицели. Още първият изстрел повали елена, но той продължи да натиска спусъка, докато рухналият труп се превърна в димяща купчина кърваво месо.

Когато свали оръжието из въздуха витаеше някакво невидимо напрежение. Американецът огледа замръзналите лица на присъстващите, долавяше миризмата на пот и страх, примесена с дима на изгорял барут. Почувства се като божество, за каквото навярно го смятаха.

— Това е едно от най-немощните ни оръжия — обяви Еверард. — Ала дори то запокитва душата на убития там, където тя не ще намери пътя към небесата.

Той се завъртя и пое с решителна крачка. Сандовал го последва. Багажът им стоеше непокътнат до конете. Оседлаха ги, метнаха се отгоре и препуснаха необезпокоявани към гората.

Поредният порив на вятъра раздуха огъня. Ала въпреки пламъците, лицата на присъстващите оставаха скрити в сянка — само очите им проблясваха в тъмното. Постепенно огънят намаля и мракът отново ги обгърна в синкавочерната си пелена.

Еверард вдигна лулата към устните си, дълбоко всмукна, но и това не прогони безпокойството му. Когато заговори, шумоленето на листата не приглуши гласа му, но сигурно скриваше нарастващата му неувереност.

Наблизо бяха струпани спалните им чували, зад тях кротко пасяха конете. Хронокатерът, снабден с антигравитационни плъзгачи, бе скрит в близката гора. Наоколо цареше същата пустош, каквато е била и преди хиляда години — само звездите над тях блещукаха примамливо. В далечината се чу вълчи вой.

— Ако питаш мен — заговори Еверард, — всяко ченге от време на време се чувства като истински копелдак. Досега бяхме само пасивни наблюдатели. Но сега трябва да се намесим, да вземем активната страна. Никак не е лесно да се решиш на подобно нещо.

— Така си е.

Сандовал беше самата невъзмутимост. Не беше помръднал и на сантиметър, след като се навечеряха.

— Е, поне оправдание имаме. Нали винаги можем да кажем, че сме се опитвали да възстановим първоначалното положение на нещата. — Еверард изпусна белезникаво облаче дим. — Само не ме питай кое е това „първоначално“ положение. Ще объркаш всичко.

— Мм… хъм.

— Ако не бяха данелианците, никога нямаше да се захвана с тази работа. Но защо толкова настояват да си изцапаме ръцете, след като вече знаем, че експедицията никога няма да се завърне? Може би са се натъкнали на враждебни племена, които са ги изклали до крак, или кой знае още какво? Цялата ни проклета история гъмжи от убийства и насилие.

— Не е нужно да ги убиваме, сам знаеш. Достатъчно е да ги накараме да се върнат. Мисля, че твоята демонстрация ще свърши работа.

— Аха… да се върнат. И после какво? Най-вероятно океанът ще ги погуби. Обратният път не е по-лесен — мъгли, бури, подводни камъни, неблагоприятни течения. Срещу това — само примитивните им кораби и жалките познания по навигация. Но пак ние трябва да ги изпратим на среща със смъртта! Ако не се намесим ще потеглят обратно по-късно, а тогава обстоятелствата ще са съвсем различни… Защо, по дяволите, трябва да тежат на нашата съвест?