Пол Андерсън - Патрул във времето

— Виждаш ли онзи хълм? — посочи той. — Обзалагам се, че довечера Тохтай ще вдигне бивак в подножието на южната му страна — близо до рекичката. Там ще му устроим представлението.

— Какво — фойерверки ли ще изстреляш? Монголците познават барута. Имали са дори ракети.

— Съвсем малки. Зная. Като потегляхме, пъхнах в багажа някои неща, които не мислех, че ще ни потрябват.

Върхът на хълма бе скрит от малка борова горичка. Еверард приземи катера сред дърветата и се зае да разтоварва металните сандъци от обемистия багажник. Сандовал му помагаше, без да задава излишни въпроси. Специално тренираните коне излязоха безропотно от транспортното помещение и се заеха да пасат кротичко тревата надолу по хълма.

Индианецът пръв наруши мълчанието.

— Това май не е по моята част. Какви са тези машинки?

Еверард потупа доволно обшивката на прибора, който беше сглобил.

— Преносимо устройство за контрол на атмосферните условия от Мразовитите векове. Малко, но много ефикасно. Силата му е главно в светкавиците и придружаващите ги гръмотевици.

— Мммм… слабото място на непобедимите монголци. — Сандовал изведнъж се ухили. — Печелиш. Сега вече можем да дишаме по-спокойно.

— Ти приготви вечерята, а аз ще довърша работата по апаратите, става ли? Не пали огън… не искам изненади. А, освен това съм взел и един проектор на миражи. Ако си сложиш наметало с качулка в подходящия момент, за да не те познаят, мога да те направя висок поне една миля и също толкова страшен.

— Нямаш ли високоговорители? Мога да рева с цяло гърло, като истински индиански шаман.

— Става!

Денят отмираше постепенно. Сенките в горичката взеха да се сгъстяват, въздухът захладня и почна да ги щипе по лицата. Еверард едва намери време да преглътне един сух сандвич, преди да заеме позиция в края на гората с бинокъл в ръка. Монголските съгледвачи вече оглеждаха мястото на предстоящия бивак — точно там, където беше предположил. Едни бяха отишли на лов, а други разгъваха шатрите. Основната група се приближи едва по здрач, но лагерът вече беше готов. Тохтай наистина не жалеше сили да стигне колкото се може по на юг. С пристигането им незабавно бяха изпратени конни часовои, въоръжени с леки лъкове. Менс едва сдържаше завладялата го сценична треска. Предстоеше му да изплаши до смърт воини, от които тръпнеше половин планета.

Първите звезди изгряха над планинските върхове. Време беше да се залавят за работа.

— Спъна ли конете, Джон? Да не се изплашат. Бас държа, че жребците на монголците първи ще духнат! Хайде, да започваме! — Еверард премести главния превключвател.

Отпърво ниско над земята се появи бледосинкаво сияние. Веднага след него започна бърза серия от светкавици, чиито огнени езици удряха върховете на дърветата или се заравяха в склона на хълма. Еверард изкара и няколко кълбовидни мълнии — грамадни огнени топки, които се въртяха бясно и пулсираха, разпръсквайки наоколо си искри, а след това експлодираха в небето над лагера, озарявайки всичко наоколо с ослепителна светлина.

Оглушен и позаслепен от трясъка, той все пак съумя да вдигне завеса от флуоресцираща йонизация. Тя се опъна в небето подобно на северно сияние — кървавочервена, разкъсана от белезникави жилки, докато гръмотевиците не спираха да ечат в простора. В този момент Сандовал се спусна по хълма. Гол до кръста, тялото му изрисувано със зловещи криволици и с начернено лице, той имаше наистина ужасяващ вид.

Еверард неволно потрепери, а пръстите му сякаш бяха замръзнали върху пулта. Завладя го първобитен страх, пробуден в самите дълбини на съществото му от танца на индианеца.

„Дявол да го вземе! Ако и това не свърши работа…!“

Най-сетне дойде на себе си. Когато погледна часовника, установи, че от началото на представлението е изминал половин час… реши да им отпуснат още петнайсетина минути преди да утихне всичко. Монголците сигурно ще останат в лагера до изгрев-слънце — достатъчно са дисциплинирани, за да се разбягат в мрака. Най-добре ще е да се притаят през тези няколко часа, а сетне да нанесат последния удар върху изопнатите нерви на хората — да речем гръм върху дървото в средата на лагера… Еверард махна на Сандовал да привършва. Индианецът приседна като дишаше тежко и с мъка си поемаше въздух.

Когато шумотевицата утихна, Еверард го похвали:

— Страхотно изпълнение, приятелче!

Гласът му прозвуча странно чуждо.

— Сигурно цяла вечност не съм вършил подобно нещо — въздъхна Сандовал.