Пол Андерсън - Патрул във времето

— … но ще взимаме водачи от едно племе до друго, както правехме досега — продължаваше Ли. — Така че, ако ни поведеш в погрешна посока, бързо ще го узнаем и тогава Тохтай ще ти се покаже откъм най-нецивилизованата си страна. Но инак, ако ни служиш вярно, можеш да разчиташ на отплата. Със сигурност те чака висок пост в двора веднага щом завладеем тези земи.

Еверард потрепери. Последното предложение му прозвуча като оглушителна плесница. Предполагаше, че след всичко това Патрулът ще изпрати нова група. Нали все нещо е попречило на Тохтай да се завърне? Така ли е, наистина? Щяха ли да ги пращат тук, ако не съществуваше опасност от парадокс, от промяна на хронологичната линия? Значи все още нищо не е решено…

Хиляди дяволи! Ами ако монголската експедиция се увенчае с успех? Може би пресветлото бъдеще на Американското ханство, за което мечтаеше Сандовал, не е чак толкова нереално.

Съществуват изкривявания и дори разкъсвания в материята на пространство-времето. Хронологичните линии могат да се разтягат, или да се преплитат, в резултат на което едни събития се случват безпричинно, а други просто изчезват и биват забравяни. Така ще стане и с Менс Еверард, изгубен в миналото заедно с мъртвия Джон Сандовал, след като бе пристигнал тук от едно бъдеще, което никога не е съществувало, като агент на Патрул във времето, какъвто никога не е имало.

Залезът завари безмилостно препускащата колона в равнина, обрасла с бодливи шубраци. Тук-там се виждаха невисоки, плоски хълмчета. Зад тях оставаше дълга прашна диря, вдигана от копитата. Някои от храстите бяха разцъфнали и из въздуха се носеше примамливо благоухание — за друго и без това не ставаха.

Когато спряха Еверард помогна да положат Сандовал на земята. Очите на индианеца бяха притворени, устните му — напукани от жажда. От време на време започваше да се мята и да стене мъчително. Еверард изстиска няколко капки вода от навлажнена кърпа между зъбите на болния, но повече не можа да направи.

В поведението на монголците се долавяше видимо облекчение. Бяха надвили двамата всемогъщи вълшебници и не се опасяваха от възможно нападение, дори изглежда се досещаха за скрития смисъл на станалото. Разговаряйки оживено, те се заеха с обичайните си задължения, а след скромната вечеря развързаха кожените мехове с кумис.

Еверард остана при Сандовал. Намираха се почти в средата на лагера. Бяха им отделили двама часовои, които седяха мълчаливо от другата страна на огъня с готови за стрелба лъкове. От време на време един от тях ставаше да хвърли съчки в угасващия огън. Не след дълго разговорите наоколо утихнаха. Умората бе повалила дори тези железни хора: заспаха всички, освен съгледвачите извън лагера, но дори техните очи се затваряха. Огньовете се превърнаха в тлееща жарава, а небето бе обсипано със звезди. От прерията долетя вой на койот. Еверард се надигна и нагласи завивката на своя другар — в слабото сияние на жаравата се виждаше тънък слой скреж върху тревата. Той самият също се загърна с наметалото, съжалявайки за отнетата лула.

Изпръхналата земя заскърца под нечии стъпки. Часовоите наскачаха и задърпаха стрели от колчаните. В осветения кръг се появи Тохтай — с наметало, но без шапка на голата си глава.

Войните се поклониха и отстъпиха в мрака.

Тохтай приближи и спря. Еверард го погледна и сведе очи.

Известно време нойонът разглеждаше Сандовал.

— Не мисля, че твоят приятел ще доживее до следващия залез — произнесе необичайно меко предводителят.

Еверард изсумтя неопределено.

— Разполагате ли с билки и лекарства, които да му помогнат? — попита Тохтай. — В чантите ви имаше много странни неща.

— Да, има лекарства против възпаление и главобол — промърмори машинално Еверард. — Но черепът му сигурно е счупен, а тук е необходима квалифицирана намеса.

Тохтай приседна и протегна ръце към огъня.

— Жалко, че не водим лечител с нас.

— Би могъл да ни пуснеш — рече Еверард без особена надежда. — Колесницата ни остана близо до вчерашния ви лагер. С нейна помощ бързо ще се преместим там, където могат да го излекуват.

— Добре знаеш, че не мога да го направя — усмихна се Тохтай. Толкова за съжалението към умиращия. — В края на краищата, Ебурар, вие сами сте си виновни за бедите.

Прав беше и патрулният премълча.

— Не те виня — продължи Тохтай, — дори бих искал да бъдем приятели. Инак досега да съм наредил да изтръгнат от теб с мъчение всичко, което знаеш.