Пол Андерсън - Патрул във времето

Часовоят хвърли обиден поглед на нойона, пое манерката и я поднесе към устните си.

— Ей, по-внимателно — предупреди го Еверард. — Силничко е.

— За кого е силно, за мен ли? — напъваше се Тохтай, сетне дръпна манерката и захапа гърлото. — Я ме виж, трезвен като брадва. Тежка участ е да си монголец. Колкото и да пиеш, все не се напиваш.

— Ти какво — жалваш ли се, или се хвалиш? — подсмихваше се Еверард.

Първият часовой още дишаше тежко след запознанството си с уискито, а вторият протягаше нетърпеливо ръка. Междувременно Тохтай сръбна още няколко глътки.

— А-а-а-а-а-х! — изстена доволно той и ококори очи. — Хубаво! Но стига, време е да спим. Ей вие, върнете му съдинката!

— Благодаря, няма да откажа още малко — кимна Еверард. — Но на теб май ти е време да спираш.

— К-каквоо? — изрепчи се ядно Тохтай. — Че аз… за един истински монголец това е… пфуй! — последното бе заглушено от бълбукането на манерката.

Еверард си пое дъх. Може и да се получи. Като че ли…

Тохтай, естествено, имаше богат опит в запоите. За него и хората му не бяха предизвикателство нито кумисът, нито виното, нито онази кисела бира, която те наричаха оризово вино, а японците — саке. Много добре знаеха кога трябва да спрат и да си пожелаят „лека нощ“. Причината бе в това, че с примитивните методи на дестилация, познати в тази епоха, беше невъзможно да се постигне алкохолна концентрация, по-висока от 20–24 градуса. Алкохолът в повечето напитки от тринайсети век почти не надхвърляше петпроцентното съдържание — на всичко отгоре често беше и разреден.

Нещата обаче не стояха така при шотландското уиски. Речеш ли да го гълташ като бира (или вино), чакай неприятности. Постепенно, в началото съвсем незабележимо, ще започнеш да си губиш ума, докато накрая, току-виж, се лишиш и от съзнание.

Еверард махна с ръка на часовоя:

— Ей, върни ми я! Всичко ще изпиеш! Монголецът се ухили, отпи още веднъж и подаде металното шише на своя другар. Еверард се изправи и с привидно жалък вид взе да моли да му я върнат. В отговор часовоят го удари с копие в корема. Патрулният падна на тревата, а двамата монголци се заляха от смях.

Само Менс видя, кога уискито покоси Тохтай. Както си седеше със скръстени нозе, монголецът се претърколи назад, а очите му се затвориха. За миг една главня се разгоря и озари тъпата усмивка на лицето му.

След още няколко минути падна един от часовоите. Първо се олюля, сетне се подпря на четири крака и накрая се прекатури. Вторият се облещи в патрулния, опипвайки с ръка дръжката на сабята.

— К-кво става? — запелтечи той. — Ти к-кво ни даде? Отрова?

Еверард скочи, метна се през огъня и преди часовоят да успее да реагира, се приведе над Тохтай. Опипа пояса му, измъкна сабята и се обърна. Часовоят препускаше към него с гръмки проклятия. Не беше никак трудно да го спре с острието на сабята, но патрулният не искаше да убива беззащитен човек. Той се извъртя, удари го по китката и изби оръжието. Отново замахна и юмрукът му потъна в корема на монголеца. Онзи падна на колене, изстена мъчително, взе да повръща и накрая захърка.

Еверард побърза да се скрие в тъмнината, из която вече се носеха разтревожените гласове на другите воини. Чу се тропот на копита — един от съгледвачите бързаше да разбере какво става. Някой пъхна цял наръч сухи съчки в огъня. Еверард се просна на земята. Прокрай храста, зад който се бе притаил, притича монголец с извадена сабя. Патрулният запълзя встрани от лагера. Отзад се разнесе пронизителен вопъл, последван от цял ред звучни проклятия — някой се бе натъкнал на тялото на нойона.

Еверард скочи и хукна право към ограденото с храсталаци място, където нощем държаха конете. Изглеждаха като тъмни петна под бледото сияние на звездите. Срещу него неочаквано изскочи един от съгледвачите.

— Какво става? — извика той.

— Лагерът е нападнат! — кресна в отговор патрулният. Трябваше да спечели време, докато го доближи достатъчно. Той се приведе и монголецът можеше да различи само силуета на загърната в наметало фигура. Вече бяха сред конете. Чак сега съгледвачът осъзна, че нещо не е наред и замахна със сабята. Но Еверард беше отляво и без усилия отби непохватния удар. За втори монголецът нямаше време — Менс го боцна лекичко в гърдите и това реши изхода от двубоя. Изплашеният кон подскочи на задните си крака и ездачът тупна на земята. Менс това и чакаше, пъхна крак в стремето и яхна овакантеното седло. След това плесна възбуденото животно с плоското на сабята по хълбока и го насочи към табуна. Втори конник направи опит да му пресече пътя — Еверард се приведе и ниско над главата му изсвистя стрела.