Пол Андерсън - Патрул във времето

— Ами опитай де!

— И сигурно ще успея — трябва да си изнежен, щом носиш лекарства против болка — той оголи жълтите си зъби. — Но мисля, че ще си по-ценен като заложник. А дързостта ти ми се нрави. Дори ще ти разкрия една моя догадка. Виж какво ми хрумна: ти въобще не си от богатата южна страна. Според мен си някой странстващ шаман, каквито не се срещат често. Твоите хора са завладели южното царство, или скоро ще го завладеят, и не бихте искали да се появи нов съперник. — Тохтай се изплю в огъня. — Всичко това е като в старите предания, където накрая героят винаги побеждава магьосника. Защо и аз да не си опитам силите?

— Скоро ще узнаеш, нойоне, защо това е невъзможно.

„Дали пък наистина е невъзможно?“ — въздъхна Еверард.

— Хайде, хайде! — Тохтай го тупна по рамото. — Може пък да ми разкажеш нещичко, а? Кървава вражда не ни дели. Да станем приятели.

Еверард посочи Сандовал.

— Жалко, наистина — кимна Тохтай, — но той се съпротивляваше на поданиците на Великия хан. Стига, Ебурар, хайде да пийнем. Ще изпратя за мях.

Патрулният се намръщи.

— Така при нас не се сключва мир.

— А-а, ти не обичаш кумис? Боя се, че нямам друго. Ние също отдавна не сме вкусвали вино.

— Ами моето уиски? — сети се Еверард. Студът вече проникваше през наметалото. — Ето от какво не бих се отказал сега!

— Ъ?

— Това е една наша напитка. Беше в манерка, в чантата.

— А-а… — Тохтай явно се колебаеше. — Добре. Ела, ще я вземем.

Часовоите последваха своя предводител и неговия пленник — през шубраците, покрай спящите войни, към купчината пленено снаряжение, която също се охраняваше.

Един от часовоите взе разпален клон от огъня, за да свети на Еверард. Менс неволно се напрегна, усещаше с гърба си насочените към него стрели. Стараейки се да избягва резките движения, той клекна и взе да рови в чантите. Скоро намери манерките, взе ги и се върна на предишното си място.

Тохтай седна до огъня, без да откъсва поглед от него. Еверард отля малко уиски в металната капачка и я пресуши на един дъх.

— Опитай — патрулният протегна манерката към нойона.

Изпитваше непреодолима самота. А и Тохтай не беше чак толкова лош — разбира се, по мерките на неговата епоха. Пък и когато наблизо умира приятелят ти, можеш да пийнеш дори със сатаната, стига само да намериш забрава. Монголецът подуши подозрително гърлото на манерката, погледна Еверард, поколеба се и след това я надигна.

— Уууух!

Менс едва успя да сграбчи манерката, преди съдържанието й да се е изляло. Тохтай гълташе въздух с изцъклени очи и плюеше в огъня. Един от часовоите опъна лъка, а вторият се хвърли към Еверард и го стисна за ръката. Блесна вдигнатата за удар сабя.

— Това не е отрова! — извика Менс. — Просто не е свикнал на толкова силна напитка. Вижте, ще я изпия цялата.

Тохтай махна на войните да се отдръпнат и втренчи насълзените си очи в Еверард.

— От какво я правите… — едва проговори той. — От драконова кръв ли?

— От ечемик. — На Еверард хич не му беше до лекции по алкохолна дестилация. Той гаврътна юнашка глътка. — Я по-добре си пий от вашето млекце.

Тохтай премлясна.

— Бива си го това. Здравата сгрява. — Монголецът протегна отдавна немитата си ръка. — Дай още.

Еверард се подвоуми.

— Хайде де! — изръмжа Тохтай.

Патрулният поклати глава.

— Казах ти, че тази напитка е твърде силна за теб.

— Какво? Внимавай какви ги дрънкаш, бледокожа турска отрепка…

— Добре, сам си го изпроси. Предупредих те честно, твоите хора са ми свидетели, че утре ще си болен.

Тохтай жадно надигна манерката, оригна се и му я подаде.

— Глупости! Това е, защото още не съм свикнал. Пий!

— Твоя воля. Ти командваш тук. Само, моля те, не се мери с мен. Няма да издържиш.

— Аз ли няма да издържа? Та аз в Каракорум надпих двайсет здравеняци! И не някакви китайчета, а истински, чистокръвни монголци! — Тохтай пресуши първата манерка и сграбчи втората.

Еверард отпиваше по малко. Всяка глътка му пареше на гърлото, но съзнанието му оставаше ясно — твърде голямо бе нервното напрежение. И тогава го осени неочаквана мисъл.

— Каква хладна вечер — промърмори той и протегна с невинен жест манерката към близкия часовой. — Пийнете си, момчета, стоплете се.

Тохтай вдигна глава леко опиянен.

— Ами да, бива си я отровата. Даже е твърде хубава за… — Той се опомни и преглътна края на изречението. Колкото деспотични и жестоки да бяха военачалниците на Монголската империя, законът повеляваше да делят всичко с подчинените си.