Зигфрид Шнабл - Мъжът и жената интимно (Проблеми на нормалния и смутения полов живот)

Транссексуализмът много прилича по външни прояви на трансвестицизма и даже може да се сбърка с него. Но той е коренно различен както по мотиви, така и по психична основа. В същност това не е никакво сексуално отклонение или перверзия, въпреки че в специалните ръководства се намира под тази рубрика. Тук не се стига до стимулация и задоволяване.

Транссексуални са хората, които не могат да се идентифицират с биологичния си пол. Те се чувствуват напълно като хора от другия пол и страдат ужасно в своята „лъжлива“ телесна обвивка. За тях е мъчение да играят социалната роля, наложена от соматичногенетичния им пол (последният по правило е развит напълно нормално). Те носят дрехите на другия пол винаги когато е възможно, защото се чувствуват негови представители, и са щастливи, ако околните ги приемат и третират като такива (т.е. ако приемат транссексуалния мъж за жена и транссексуалната жена — за мъж). Те мечтаят за пълна смяна на пола, защото той не приляга на психическата им структура и те страдат от това. Най-непоносими за тях са гениталиите. Транссексуалният мъж не мечтае за нищо толкова много, колкото за освобождаването от тестикулите и пениса си. Той притеснява хирурзите с молби да му ампутират тези „напълно излишни“ органи и да ги заменят с изкуствено влагалище. Той не само предлага пари, но заплашва и със самоубийство, ако му се откаже. Траносексуалните жени искат да им се премахнат гърдите, влагалището им да се затвори и да им се присади пенис.

Причините за транссексуалността не са изяснени до днес. Вероятно за създаването на чувство за принадлежност към другия пол играят роля както влияние върху мозъка по време на някаква критична фаза на ембрионалното развитие, така и мощни фактори на околната среда в ранното детство.

Транссексуалистите се измъчват от тежки страдания, иначе не биха тичали по различни инстанции, за да получат разрешение да променят пола си, нито биха ампутирали понякога собствените си гениталии. Опитите да се утвърди даденият пол с психотерапия или медикаменти най-често са безрезултатни и пациентите ги чувствуват като акт на насилие срещу най-интимната им същност. Вместо това те предпочитат да поемат рисковете и нежелателните странични явления на операцията, които дори при съвършена техника и грижлива хормонална подготовка не могат напълно да се предотвратят. „Макар хирурзите днес да са в състояние да оформят изкуствено влагалище или изкуствен пенис — пише опитният в тази област московски професор А. И. Белкин, — смяната на пола на един телесно нормален човек е свързана с много голяма отговорност. Връщане назад повече няма. Усилията ни при такива пациенти понастоящем са насочени за пригаждане на техните чувства и мислене към тялото им. Понякога след дългогодишни усилия това се удава, понякога не. Промяната на пола в такива случаи е хуманен, социално справедлив акт.“

Операцията обаче е само едната страна на лечението. Другата, не по-малко важна страна е психосоциалното вграждане в обществото след смяната на пола. Затова пациентът се нуждае в течение на години от помощ, която често пъти изисква пълна промяна на семейната и социалната среда.

А. И. Белкин казва: „Смяната на пола е като второ раждане. Само новороденият може да ликвидира с едно минало“.

Как е възможно дареният с ум и душа човек, понякога от най-близкото ни обкръжение, с когото работим и живеем всеки ден, да върши такива неща, за които се говори в тази глава? Учените се мъчат от десетилетия насам да намерят отговор. Но в сравнение с количеството на събраните факти нашите знания върху причините за девиациите и до днес са оскъдни. Не липсват опити за обяснение и тълкуване. Те изпълват томове. Получава се обаче впечатлението, че авторите пишат толкова по-надълго, нашироко и по-многословно за периферията на нещата, колкото по-трудно им е да докажат теориите си. Все пак днес ние вече знаем нещо за условията, обуславящи отклоненията, макар всеки отделен резултат на изследователската работа и всяка теория да се доближават до истината само с малко.

Да тръгнем хронологически. През 1887 г. Бине в духа на тогавашната научна епоха обясни перверзиите на примера на фетишизма с теорията за асоциациите. Една вещ се превръща в сексуален фетиш, след като еднократно или повторно е била свързана с изживяване на сексуална наслада — например ако едно момче получи първата си еякулация, докато държи предмет от бельото на майка си. За отделни случаи това може да е вярно. По този начин не може да се обясни обаче цялото множество от перверзни и преди всичко фактът, че един човек остава фиксиран към такива асоциации, а друг — не.