Пол Андерсън - Операция „Хаос“

Отново се възцари напрегната тишина. Сетне разпятието върху олтара за миг припламна с ярка слънчева светлина. Чу се тънък пронизителен звук. Заля ме радостна вълна, която може да се сравни — и то приблизително — само с радостта от първата любов. Но веднага последва друг звук, подобен на шума от ураганен вятър. Свещите изгаснаха, стъклата на прозорците потъмняха, подът под краката ни се залюля. Сварталф отчаяно зави.

— Джини! — чух се да викам и в същото време ме понесе вихър от образи и спомени.

…Църква с кубета като луковици насред безкрайна равнина. Кален път помежду редици от ниски, покрити със слама къщурки. По пътя препуска конник със сабя на кръста си, амуницията му дрънчи. Ледена зима, сменя я пролет с разтопени ледове и проблясващи разлети нашироко води. Птичите ята се връщат, буковите гори се раззеленяват. Хаос от книги, лица, ръце, отново лица… Жена, която ми е съпруга. Синът ми, умрял твърде рано. Град Казан — половината му е обгърната от пламъци. Холера. Писмо от Ритинхайм. Любов. Неуспехи. Слепота — дебне ме и бавно приближава с всеки изминал ден… И ВСИЧКО ТОВА НЕ Е МОЕ!

Зъбите ни тракаха. Вятърът утихна, пак стана светло. Усещането за надвисналата над нас страшна сила изчезна. Без да разбираме нещо, отново се озовахме в нашия свят. Джини се хвърли в прегръдките ми.

— Любима моя — извиках й на руски. — Не! Любима моя! — на английски. — Господи помилуй! — пак на руски. Пред очите ми вихрено се въртеше калейдоскопът на чужда памет. На масата стоеше Сварталф — изгърбен, с вирната опашка, тресеше се, но не от ярост, а от ужас. Езикът, зъбите и гърлото му странно потреперваха. Издаваше звуци, на които не е способен нито един котарак… Сварталф се опитваше да проговори.

— ЗАЩО НИЩО НЕ ИЗЛЕЗЕ?! — ревна Барни.

Джини успя да се овладее бързо. Махна с ръка към онези, които бяха най-близо до мен.

— Карслунд, Харди, помогнете на Стийв. Док, прегледайте го!

Чувах откъслечно гласа й през хаоса в мен. Приятелите ме заведоха до един стол, аз рухнах върху него. Трябваше да полагам всички усилия, за да дишам.

Умопомрачението ми не продължи много. Спомените за чуждата страна и за чуждото време спряха лудия си бяг. Те ме ужасяваха, но само защото бяха чужди и извън контрола ми. В мозъка ми едновременно звучаха „покой“ на руски и „мир“ на английски и аз знаех, че са едно и също нещо. Смелостта ми се връщаше, чувствах, че мога да мисля самостоятелно. Но в главата ми звънтеше чужда мисъл и като обертонове в нея усещах странна смесица от педантизъм и състрадание.

— Моля да ме извините, сър. Това превъплъщение ме смущава не по-малко от вас. Нямах време да осмисля каква огромна разлика представляват сто години и фактът, че се оказах в съвсем чужда страна. Предполагам, че ще ми бъдат достатъчни няколко минути за предварително опознаване, за да си осигурим информационната база за „модус вивенди“ 43 43 Модус вивенди (лат.) — спогодба, споразумение. Бел.прев. . Остава ми да ви уверя, че много съжалявам за нахлуването си и ще се постарая да сведа до минимум последиците от него. С цялото си уважение мога да добавя, че всичко, което узнах за вашия личен живот, няма особено значение за отдавна лишилите се от земна плът.

Най-сетне осъзнах — та това е Лобачевски!

— На вашите услуги, сър. Ах, да… Стивън Антъни Матучек. Бъдете добър… Простете, необходимо ми е малко време, докато се окопитя.

Този диалог, както и по-сетнешното взаимодействие между нашите умове (трудно е да го опиша с думи) се извършваха вече на границата на съзнанието ми. А то отново биеше тревога — твърде зловещо бе всичко, което ставаше. Промърморих: „Добре съм“, отместих с жест Ашман настрани и се вторачих в сцената, която се разиграваше пред очите ми.

Сварталф беше обхванат от истерика, опасно бе да го доближиш. Джини напълни една чаша с вода и я плисна върху котарака. Той изврещя, скочи на пода, хвърли се в ъгъла и там замря, разярено святкайки с очи.

— Бедното ми котенце — успокояващо рече Джини. — Извинявай, трябваше да го направя. — Тя намери отнякъде кърпа. — Ела при мама, дай да те изтрия. — Той й позволи да се приближи, а Джини клекна и му избърса козината.

— Какво ли се е вселило в него? — попита Чарлз.

Джини вдигна очи. Рижите й коси подчертаваха бледността на лицето й.

— Добре го казахте, адмирале. Нещо се е вселило в него. Водата му подейства като шок и котешките му инстинкти взеха връх. Вселилият се дух изгуби контрол над тялото, но продължава да седи в него. Щом духът се оправи с психосоматиката на Сварталф, ще се опита да възстанови контрола и да направи онова, за което се е появил.