Пол Андерсън: Странникът, който дойде рано сутринта

Докато ни обясняваше, той възвърна донякъде хладния си разсъдък.

— Чуйте — каза ни с твърде разумен тон за един смахнат човек, — може би ще успеем да достигнем до истината с общи усилия. Излиза, че не ви е известно да се е водила наскоро някаква война. И нищо такова, което … Добре де, слушайте ме внимателно. Моите съотечественици дойдоха в Исландия да я защитават най-напред от германците … сега я защитаваме от руснаците, но в началото се бихме срещу германците. Кога беше това според вас?

Хелги поклати глава:

— Доколкото знам, никога не се е случвало подобно нещо — каза той. — Кои са тези руснаци? — По-късно се изясни, че странникът има предвид славяните. — Освен ако старите магьосници…

— Той говори за ирландските монаси — рекох аз. — Когато норвежците дошли тук, заварили доста от тях, но в последствие ги пропъдили. Това е станало… хм, преди около сто години. Вашият народ помагал ли е на монасите?

— Дори не съм чувал за тях! — възкликна странникът. Дъхът му излизаше на пресекулки. — Вие… Нали вие, исландците, сте дошли от Норвегия?

— Да, преди около сто години — отговорих му търпеливо. — А след това крал Харолд Светлокосия превзел всички норвежки земи и…

— Преди сто години — прошепна той. Видях как лицето му побледня. — Но коя година е сега?

Ние го зяпнахме:

— Ами, втората година след големия лов на сьомга — опитах се да го вразумя аз.

— Искам да кажа, коя година след Христа? — думите бяха произнесени дрезгаво и прозвучаха като молба.

— А, значи си християнин? Хм, чакай да помисля … Веднъж говорих с един английски епископ, бяхме го взели за заложник и искахме откуп за него… и той каза … чакай малко … Май каза, че този Христос е живял преди около хиляда години, или може би малко по-малко.

— Хиляда… — Непознатият разтърси глава. След това сякаш го напусна онова, което го поддържаше в равновесие. Очите му станаха като стъклени — да, като стъклени, аз съм пътешествал много и съм виждал стъкло. Та, изведнъж замръзна с изцъклен поглед и когато го поведохме към фермата, вървеше с нас покорно, като малко дете.

— Ти сам виждаш, отче, че моята жена Рагхилд, макар и на възраст, изглежда все още добре, а Торгуна прилича на нея. Тя беше — и все още е — висока и стройна, с дълга златисторуса коса. Тогава бе девойка и според обичая носеше косата си пусната на раменете. Имаше големи сини очи, малко лице с форма на сърце и червени устни. Освен това беше весела и нежна, така че всички мъже я харесваха. Когато отказа на Свери Снорасон, той отиде да служи при викингите и беше убит, но никой не посмя да заяви, че тя носи нещастие.

И тъй, ние заведохме този Джералд Самсон (кръстихме го така, тъй като каза, че баща му се наричал Сам — и значи, синът на Сам — Самсон) у дома. Сигурд и Грим останаха да събират изхвърлените от бурята на брега дърва. Има хора, които се страхуват от магии и не биха прибрали християнин в къщата си, но аз гледам на тези неща по-свободно, а Хелги, разбира се, е луд по всяка новост. Докато вървяхме през полето, гостът ни се препъваше като сляп, но когато влязохме в двора, като че ли се посъвзе. Огледа сградите, които го заобикаляха — оборите, навесите, пивоварната, кухнята, банята, параклиса, помещението, където опушвахме риба, въобще — цялото ни жилище. А Торгуна стоеше на прага.

Погледите им се кръстосаха за миг и видях как тя си смени цвета, но тогава не се замислих много върху тази незначителна подробност. Стъпките ни отекваха по калдаръма. Пресякохме двора и сритахме кучетата. Двата мои роба спряха да работят и се облещиха, но аз бързо ги върнах към задълженията им със забележката, че ако някой не става за нищо друго, винаги е добър за жертвоприношение. Това е един много полезен трик, който вие, християните, не използвате. Всъщност аз никога не съм принасял в жертва човек, но нямате си представа колко полезно за мен е, че мога просто да напомням отвреме-навреме тази възможност.

Влязохме в голямата стая, която ни служеше за всекидневна и аз известих на моите хора как се нарича гостът и при какви обстоятелства сме го намерили. Само за секунда Рагхилд задейства двете си помощнички да стъкнат огъня и да донесат бира. Аз заведох Джералд да седне и се настаних до него. Торгуна ни донесе пълните рогове.

Джералд опита пивото и се намръщи. Почувствах се малко обиден, тъй като моята бира беше добра по общо признание. Попитах го има ли нещо нередно в нея. Той каза, че няма нищо, просто бил свикнал с бира, която се пени и не е кисела на вкус.