Емил Андреев - Проклятието на Жабата

Ръката му зарасна. Започнаха да го пускат в махалата с неизменното „да внимава“ и да не се отдалечава от улицата. Научи, че тя се казва „Аница“, но още не съзнаваше, че бе еднакво калдаръмена и приглушена като повечето улици в Олм. Името й бе старо и необичайно, кой знае защо пропуснато от войнстващата власт да го смени. Михаил Обретенов тогава нямаше представа от понятия като власт и общество. Години след това, когато се връщаше в спомените си за „Аница“ и участта на хората в махалата, той вече бе твърдо убеден, че човечеството е достатъчно извратено, за да измисля подобни понятия.

Там, край „Аница“, растеше той и кака Мими, черешата и дивият орех, които по своему протягаха ръце и клони към небето над тях. В това донякъде имаше смисъл.

Майка му отново тръгна на работа, увеличила броя на белите си косми в недотам пищната си кестенява коса. Бе стройна жена с тънки вежди и китки, единственото дете на Михаил Казанджиев, дядо му, богат земеделец от Златията, починал от яд и мъка по експроприираните му имоти. Мишо бе кръстен на него напук на суеверията и по изричното настояване на баба Милèва, която още от първия ден даде на баща му да разбере, че е беден зет на къща и трябва да си знае мястото. Татко му, Васил Обретенов, прие този избор като възмездие срещу мизерията, съпътствала го откакто се помнеше. Остана му утехата, че все пак има син. На властната си тъща отмъщаваше с тайните си изневери, които дори в малкия Олм успяваше да прикрива. Бе много обичлив и жените го пазеха като храмово заклинание.

Много по-късно, когато баба му Милèва обезумя от склероза и нарочно започна да се насира, за да изтезава дъщеря си, Михаил Обретенов веднъж я чу да си повтаря сама в унеса на своята лудост: „Погуби ме с благия си хуй“. Едва я удържаха да не си яде изпражненията. Слава богу кошмарът трая само година, за което време майка му остаря с десет. Мишо не дойде на погребението, тъй като не си струваше да бие път чак от Виена за една побъркана бабичка, колкото и да я бе обичал някога. Вече специализираше при професор Вайнрайх, човекът, който го направи световноизвестен музикант.

В средата на шейсетте, в онова лято, когато падна от черешата, Михаил Обретенов не можеше да предположи трагичния край на баба Милèва, но в душата му остана черния спомен за нейното предателство. Тя продължи да се грижи за него с пораснало чувство за внимание и вина. Пускаше го на улицата за два часа, като предпочиташе по-скоро децата да идват у тях — под зоркия и поглед, докато седеше в беседката и редеше пасианс. Не позволяваше никакви катереници по дърветата, не ги пускаше в къщата, за да не разхвърлят, а и защото повечето от момчетата бяха деца на посредствени комунисти. Скоро те спряха да идват.

Това не огорчи Мишо кой знае колко, тъй като калдаръмът на стръмната улица бе далеч по-примамлив от подредения двор и старата виенска къща. След ходатайство на майка му Елена, вече можеше да се прибира по здрач, но все още бе длъжен да спи следобед. Преструваше се и чакаше с нетърпение да стане четири часа, за да хукне към Празното място в горния край на „Аница“, където се събираха пичовете от махалата.

До падането от черешата те го подиграваха, дори го отбягваха като ненужен женчо, но след това фактът, че бе останал жив го издигна в очите им. Разбраха, че и той бе като тях, само че малко по-смотан и задължен да се мъчи с „лавутата“. За да го приемат още по-добре, той дори си поряза безименния пръст на лявата ръка, с което искаше да им покаже, че цяло лято няма да го карат да свири. Мишо вече усещаше, че след премеждието в двора всички в къщи станаха по-снизходителни. Скоро му купиха и колело, а това бе напълно достатъчно, за да стане най-желан и обичан в Празното място, където всеки искаше да направи по едно кръгче.

Това Празно място в горния край на „Аница“ бе терасиран ничий двор с размер на баскетболно игрище. То бе заградено с голям каменен зид откъм високата част, в който на две места се образуваха естествено защитени огнища. В тях пичовете палеха огън, не за да се топлят, а да си разказват страшни истории в късните есенни вечери край зловещите пламъци. Момчетата често печеха, забити на дълги пръти дюли, които крадяха от двора на бай Спас Благия. Той бе единственият съсед на Празното място, служело някога за коневръз на турския конак, чиято порутена сграда бе в долната част на парцела. Тя бе обрасла с бурени, заключена ненужно с огромен катинар; спокойно можеше да се влезе в нея поне от три места.