Емил Андреев - Проклятието на Жабата

— Как си Мише? — усмихна му се Мими и го погали по бузата.

Лицето й си бе пак така бяло, хубаво и нежно. Нямаше и помен от оная зеленина…

Каква зеленина, какво се беше случило, пита се Михаил Обретенов и бавно започна да се връща назад, вкопчил се здраво в ръцете на Мими, сякаш, ей сега, тя щеше да избяга от него, намразила го завинаги, че така подло и скришом я бе наблюдавал. Разказваха му после, че пак се бил унесъл, но той си знаеше, че не бе така.

Студено и влажно бе там. От някъде се стичаше вода, а от таваните висяха прилепи. Чуваше се протяжен и безмилостно равен звук, сякаш някой свиреше най-ниската и безкрайна нота на неговото виолончело. Намираше се на долната земя. От приказките на баба му Милèва знаеше, че непременно трябва да се появят три врати, едната от които да го изведе на горната земя. Вървеше бавно през тунелите и трепереше от страх.

Крачеше предпазливо и внимаваше да не падне, крачеше, но помещение с три врати не се появяваше. Съзнаваше, че баба му го бе лъгала, но за него сега думите й бяха единствените спасителни знаци, които го водеха от коридор в коридор и му даваха сила. Монотонният звук не спираше, а шумът от течащата вода се усилваше.

Изведнъж се озова в огромна зала. Спря и се огледа. Не вярваше на очите си — уж бе на долната земя, а валеше проливен дъжд. Капките плющяха по пода, а той се движеше като жив. Взря се и установи, че по него подскачат безброй жаблета, току що освободили се от своите опашчици. Усети, че прогизва и реши, че на всяка цена трябва да избяга оттам, като хване първия тунел, който му се изпречеше пред очите. Врати така и така не видя.

Втурна се напред, стремейки се да тича на пръсти, за да стъпква колкото се може по-малко жаблета. Беше го гнус да си представи как се разпукват под краката му. Но те, не знаеше как го правеха, те му освобождаваха място и въпреки че с всеки пробег ставаха все повече и повече, до края на залата не настъпи нито една.

В тунела, в който се шмугна, се опита да приседне, за да си отдъхне, но веднага усети, че бе невъзможно, тъй като тук бе горещо като в пещ. Бе трудно да се диша. Колко ли дълъг бе той? Трябваше отново да бяга, но накъде! Направо — нямаше друг избор.

Колко дълго бе тичал — не помнеше, усети само, че в следващата зала, която бе два пъти по-просторна и висока от първата, дрехите му бяха напълно сухи. Сега бе светло прохладно и проветриво. Задиша с пълни гърди и най-после поиска да седна. Стори го. Не можеше да си задава въпроси, тъй като протяжният звук не спираше и тук. Способен бе единствено да осезава и нищо повече.

В средата на галерията имаше кладенец, върху който падаше широк сноп светлина. Изходът! Нямаше врати, но затова пък имаше кладенец. Приближи го предпазливо. Сигурно наоколо се въртеше звяр или чудовище-пазач. Поне така казваше баба му Милèва. Бавно погледна нагоре, по посока на светлината, но таванът бе толкова високо, а лъчът толкова силен, че бе невъзможно да се разбере какъв бе неговият източник. Надвеси се в кладенеца и… нещо го дръпна надолу. Полетя. Летя, летя, летя, а звукът от виолончелото все повече и повече се усилваше. Главата му бучеше и той с ужас усещаше своя край. Опита се да вика, но от устата му нищо не излизаше. Най-накрая тупна на земята. Когато отвори очи и разбра, че все още бе жив, що да види!

Великолепна тронна зала. Навсякъде злато, сребро и скъпоценни камъни, които се къпеха и отразяваха в мека виолетова светлина. В дъното, върху подиум, застлан със златисто-зелен килим, имаше огромен сребърен престол, целият обсипан с изумруди. Подиумът бе заобиколен с вода и представляваше малко островче. По него и във водата имаше хиляди жаби — най-обикновени жаби, каквито често бе виждал край Дунава. Те издаваха характерния си нощен звук, който бе приглушен от онзи на виолончелото. Нито една от тях не крякаше.

А на престола… О, чудо! На престола седеше една огромна крастава жаба най-малко пет пъти по-голяма от него. На главата си имаше египетска корона, а в ръцете си държеше като цигулка едно изящно виолончело от черешово дърво, по чиято четвърта струна непрестанно стържеше с лъка. Бе някак си замечтана, незлоблива и много стара. В огромните й изпъкнали очи, подобни на някогашните глобуси за улично осветление, нямаше нищо. Сигурен бе, че го вижда, но тя изобщо не реагираше.

Встрани, до водата, стоеше жена в опита по тялото й дълга черна копринена рокля без ръкави. Взря се в нея и с радост установи, че това бе кака Мими, само че лицето й бе зелено, а очите й несвойствено изпъкнали.