„Како Мими!“, провикна се той и тръгна към нея.
Когато я доближи, тя го възпря с ръка и рече:
„Аз съм Ка, а не твоята кака Мими! Виж тук и сам се убеди!“
Посочи му легло, върху което полугола лежеше неговата Мими. Спеше.
„Момче, тя е мъртва!“, сепна го гласът на Ка. „Аз ще се съединя с нея и тя ще оживее, ако ти изсвириш някоя мелодия на виолончелото, без да сбъркаш нито нота.“
И тя се обърна към островчето. На часа стотици жаби наскачаха в скута на своята царкиня, поеха виолончелото и го донесоха на Ка. Краставата жаба остана неподвижна, сякаш нищо не се бе случило.
„Ето!“, подаде му инструмента Ка.
Взе го, отиде до леглото с Мими и седна в краката й. Обгърна челото с крака, както го учеше мадам Хачуян, опъна лъка и провери струните — бяха настроени. Какво да изпълни? За година и половина бе научил да свири без ноти само няколко етюда, но можеше ли да ги изсвири без грешка? И кой от тях знаеше най-добре? Ами, ако сбъркаше!
„Чакам!“, подкани го Ка и Михаил усети, че ужасно му се пие вода.
Добре, каза си, ще изсвири оня, игривия, който му бе и най-любим: ре-ре-до-си-до-ла-сол-сол-ла-фа#-ре… пък каквото ще да става.
Първите няколко такта изсвири сковано, но вярно. Жабите около царкинята млъкнаха и се заслушаха. Сега трябваше да внимава. Устата му пресъхваха, но той не спираше. Такт по такт напредваше към финала на етюда. Напрягаше се да си спомни всичко, което му бе казвала мадам Хачуян. Движеше равномерно лъка и тактуваше наум. Още малко, още малко! До тук — без грешка, браво! — окуражаваше се той. На практика свърши етюда, оставаше му само да изсвири втора волта. И точно на последния такт вместо фа# взе чисто фа. Ужас! Какво направи?
Щеше ли Ка да го разбере? Щеше ли да му признае, че бе изсвирил етюда вярно?
„Жалко!“, проговори вместо нея краставата царкиня. „Колко жалко!“
Погледна към Ка за съчувствие, но тя бавно започна да изчезва и само след миг я нямаше вече в залата. Погледна към Мими до себе си, но вместо нея на леглото подскачаше малка жаба — като ония, които внимаваше да не стъпче.
„Какво направих, какво направих!“, повтаряше с пресъхнала уста, стиснал здраво грифа на омразното виолончело.
После дойде в съзнание, поиска вода и попита дали кака Мими е жива.
След три дни бе вече на крака с пукната лява китка и натъртен задник. Не трябваше да тича и да излиза от двора един месец. Майка му си взе отпуск, за да го гледа, а баба му Милèва дълго страда, че не го бе опазила.
Повече никога не се качи в черешата, за сметка на това кака Мими вече го канеше всеки ден у тях, за да слушат заедно грамофона. Не й разказа какво бе видял в съня си.
С всеки изминат ден тя увеличаваше часовете за свирене и все по-малко пускаше плочите на „Бийтълс“. Михаил Обретенов трябваше да се примири дори да се огорчи, защото простият й баща му даде да се разбере, че не биваше повече да идва у тях.
„Стига си си губила времето с това хлапе. Изпити те чакат!“, изкрещя й той веднъж, без да знае, че Мишо все още бе в къщата. „Той има сърце за музиката, а ти си задник!“, промълви тя, а на него му каза: „Остави го, знаеш че е истерик!“ Михаил Обретенов дълго не стъпи у тях.
Не страда много. След честите ходения при нея той установи, че кака Мими вече не е толкова загадъчна. Разбира се, присъствието й му липсваше, но все още образът й бе достатъчен, за да заспива с него и да го носи със себе си, когато си играеше в двора сред пчелите. Започна да строи къщички около беседката. С часове редеше миниатюрни тухли от кал, които предварително оформяше с калъп от кибритена кутия и подреждаше внимателно на слънцето да изсъхнат. На всяко от тухличките изписваше с карфица буквата М , щастлив че неговото и нейното име се сливат в едно.
Дойде юли, а заедно с него и краят на захласа му по кака Мими. Тя заминаваше за София на изпити и щеше да се върне след два месеца. В деня на отпътуването Михаил Обретенов се качи в стаята си и за пръв път се помоли на нещо като Бог. После взе една от тетрадките си и разкривено написа: „Како Мими, пази се от Ка и голямата жаба!“ Скъса листа, сгъна го на малко блокче, а след това го зазида в една от къщичките.
— Мише, пожелай ми успех! — провикна се от двора тя, а омразният чичо Толя с куфар в ръка нервно я подкани:
— Хайде, че ще изпуснем влака!
Не успя да каже нищо. Вместо него баба му Милèва изрече лицемерно:
— На добър час!
Тя мразеше тантурестия Апостол, който на инат не искаше да отсече ненужния див орех, хвърлящ огромна сянка в задния им двор. По-късно Михаил Обретенов щеше да научи, че бащата на Мими някога бил кандидат на майка му. Благодари на съдбата, че не бе негов син и още по-силно заобича своя татко.
Читать дальше