Ъруин Шоу - Просяк, крадец

Вратата се отвори, влезе мъж с шарена риза и се запъти към писоарите. Били взе старателно да си мие ръцете, издърпа една книжна салфетка и се избърса. Излезе, откри едно свободно място на първите редове и седна. Намираше се в такова състояние, че не знаеше дали ще издържи да изгледа целия филм — още една причина, поради която не искаше да бъде до майка си. Но щом филмът започна, той изведнъж се потопи в него и дори взе да се смее заедно с останалата публика на хумористичните сцени. А изпълнението на Уесли го изненада. Уесли си беше Уесли, но бе успял да слее собствената си личност с личността на героя и се бе превърнал в едно потайно и измъчено момче, което само в редки, прочувствени мигове разкрива частица от същността си чрез поглед, движение на главата или едва смотолевени думи: през цялото време той изглеждаше смущаващо красив, внушавайки доброта и уязвима чувствителност дори когато сценарият изискваше от него да се държи жестоко и цинично.

След последния кадър аплодисментите бяха силни и продължителни, по-ентусиазирани, отколкото на другите филми досега. Хората взеха да търсят нещо с очи, ръкопляскайки, и Били видя, че поздравяват майка му, която, изправена до парапета на балкона, се усмихваше неуверено. Самият той щеше всеки момент да се разплаче и ръкопляскаше от сърце заедно със зрителите наоколо. Докато излизаше от залата, развълнуван от постижението на майка си, Били си зададе въпроса защо през всичките тези години се бе държал толкова гадно с нея.

Отвън, на Кроазет, видя група млади хора, които вземаха автографи от някакъв човек с гръб към него. Не можеше да го види, защото го закриваше високо, едро момче в сини джинси. Били с любопитство се приближи към групата. И спря. Човекът, който раздаваше автографи по програми, тефтерчета и листчета хартия, беше Уесли. Били се ухили. Трябваше да се сетя, каза си той, че любителят актьор няма да устои на изкушението да се види на екрана. Колкото се може по-внимателно той си проби път в тълпата към Уесли, който се бе навел да се подпише в тефтерчето на едно нисичко момиче с циганска пола.

— Мистър Джордан — каза Били с леко фъфлещ, писклив женски глас, — ще се подпишете ли на програмата ми? Вие бяхте просто чудесен.

Уесли вдигна поглед.

— Върви по дяволите, Били — отвърна той. Но на лицето му се изписа доволна усмивка.

Били хвана здраво Уесли за ръката и каза високо:

— Засега толкова, момчета и момичета. Мистър Джордан трябва да се качи горе за пресконференцията. Елате с мен, сър. — И тръгна, без да пуска ръката на Уесли. Уесли се опита да се дръпне, но после закрачи с него. — Днес майка ми има нужда точно от теб и не можеш да я изоставиш така — каза Били.

— Да — съгласи се Уесли. — Божичко, ама тя е цяло чудо, нали?

— Цяло чудо — повтори Били. — И ти ще й го кажеш. Ти също си прекрасен във филма.

— Не съм се представил много зле — самодоволно отвърна Уесли. Усмивката вече не слизаше от лицето му.

Докато чакаха асансьора да се качат в залата, Били тихо попита:

— Успя ли да намериш онзи човек?

Уесли поклати глава.

— Не мислиш ли, че вече е време да забравиш цялата тази история?

— Не, не е време — спря да се усмихва Уесли.

— Филмовите звезди не убиват хора — каза Били.

— Аз не съм филмова звезда — сопна се Уесли.

— Всички в Кан вече те познават — продължи Били. — Не можеш и муха да убиеш, без да се намерят свидетели, а за човек — да не говорим. — И замълча, защото в асансьора влязоха още двама души.

Гретхен тъкмо започваше да говори в препълнената с журналисти и фоторепортери зала, когато Били и Уесли влязоха. Тя веднага ги видя и прекъсна речта си.

— Дами и господа — каза тя развълнувано, — за вас има изключително приятна изненада. В залата току-що влезе един от най-обещаващите млади актьори. Уесли, ела тук, ако обичаш.

— О, божичко — измърмори под нос Уесли.

— Хайде, идиот такъв — побутна го Били към сцената, където стоеше Гретхен.

Уесли бавно си проби път през тълпата и се качи на сцената. Гретхен го целуна и обръщайки се към публиката, обяви:

— Имам честта да ви представя Уесли Джордан.

Последваха бурни аплодисменти, камерите защракаха и усмивката на Уесли, този път малко изкуствена, отново се появи на лицето му. Били се измъкна от залата. Аплодисментите продължаваха, докато той крачеше бързо към асансьорите.

Мина по Кроазет, влезе в едно кафене, поръча си бира, отпи, поиска жетон за телефона и слезе долу при кабините. Намери в указателя номера на полицията и го набра. Един мъжки глас каза: