Ъруин Шоу - Просяк, крадец

— Добре — съгласи се Рудолф. — Никакви банкети! Ще вечеряме само четиримата — ние тримата и Били — така ще отпразнуваме случая. — Погледна си часовника и добави: — Става късно. Предлагам ти да си легнеш да поспиш малко. — Той целуна Гретхен за лека нощ и тръгна към вратата.

— Ще дойда с теб — каза Донъли. — И аз имам нужда от малко сън. Освен ако искаш да остана, Гретхен…?

— Не, благодаря — отговори Гретхен. — Ще се видим утре сутринта.

— Трябва да поговорим за нея, Руди — каза Донъли, като излязоха в коридора и тръгнаха към асансьора. — Тревожа се. Тя приема всичко много навътре. Не може да спи, тъпче се с хапчета, избухва в плач, когато двамата останем сами, просто не знам как да я успокоявам.

— Жалко, че не съм жена — отвърна Рудолф. — Тогава и аз щях да си поплача.

— Мислех, че си спокоен за филма — каза изненадан Донъли.

— Спокоен съм — отвърна Рудолф. — Не става дума за филма, а за нещо съвсем различно.

— За какво?

— Друг път ще ти кажа.

— Мога ли да ти помогна?

— Да. Грижи се за Гретхен — помоли го Рудолф.

— Мисля, че няма да е зле, ако след премиерата я заведа за няколко дни с колата на екскурзия — да се махне от тази лудница.

— Подкрепям идеята ти, стига да можеш да я убедиш.

— Ще опитам утре сутринта.

— Браво — каза Рудолф пред отворената врата на асансьора. — Лека нощ, Дейвид. Приятни сънища.

Донъли се върна обратно по коридора и спря пред вратата на Гретхен. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Той понечи да почука, но се отказа. Помисли си, че тази вечер сигурно беше по-добре да спи сама. Качи се в асансьора, натисна копчето за приземния етаж и влезе в бара. Поколеба се, когато барманът го попита какво желае. Поръча си уиски със сода. Виното можеше да почака.

Когато Рудолф отключи вратата на стаята си, телефонът звънеше. Той побърза да вдигне слушалката.

— Мосю Джордах…? — обади се мъжки глас.

— Да.

— L’avocat d’Antibes m’a dit que vous voulez me parler… 10 10 Адвокатът от Антиб ми каза, че искате да говорите с мен (фр). — Б.пр. — каза мъжът.

— Говорите ли английски? — попита Рудолф. Ако този мъж беше въпросното лице, което той очакваше да се обади, трябваше да разбере ясно всяка негова дума. Той и на английски едва ли щеше да може да уреди едно убийство, а да не говорим как би се справил на своя гимназиален френски.

— Малко — отговори мъжът. Имаше груб, плътен глас. — Адвокатът в Антиб каза, че двамата можем да свършим една работа…

— Кога може да се видим?

— Сега — отговори мъжът.

— Къде?

— На гарата. Ще бъда на бара в бюфета.

— Идвам след десет минути — каза Рудолф. — Как ще ви позная?

— Облечен съм така: сини панталони, кафяво сако, дребен съм, имам голям корем.

— Добре. След десет минути — отговори Рудолф и затвори. Сини панталони, кафяво сако, голям корем. Е, в края на краищата какво го интересуваше външността на този човек или как се облича. Той отключи чантата и погледна вътре. Пистолетът все още беше там. Затвори чантата, заключи я и излезе. После слезе долу, отиде до касата и поиска да отворят сейфа му. Беше поръчал от банката си в Ню Йорк да му изпратят десет хиляди долара и ги бе сменил във франкове. Каквото и да се случеше, добро или лошо, то щеше да струва пари. Погледна подредените пачки банкноти, замисли се и взе пет хиляди франка. Остави другите пачки в сейфа и го заключи. Сетне излезе от хотела и взе такси.

— Гарата — каза той. Опита се да не мисли за нищо през краткото пътуване до гарата. С мъка извади няколко десетфранкови банкноти от джоба си. Докато шофьорът му връщаше рестото, а той му оставяше бакшиш, ръката му трепереше.

Видя ниския пълен мъж със сини панталони и кафяво сако, изправен пред бара с чаша пастис пред себе си.

— Добър вечер, мосю — поздрави Рудолф, като отиде при него.

Мъжът се обърна и го изгледа навъсено. Беше мургав, с пълно лице и малки, хлътнали черни очи. Имаше дебели, влажни устни. На куполовидното му набръчкано теме нелепо се мъдреше яркосиня памучна шапка за голф, твърде малка за главата му. Лицето му не беше предразполагащо и при други обстоятелства Рудолф едва ли би бил склонен да му се довери.

— Може да излезем да се поразходим — предложи мъжът, който имаше силен провансалски акцент. — Светлината тук вреди на очите.

Двамата излязоха и тръгнаха покрай гарата по една тясна, тъмна, пуста уличка. Сякаш се намираха на хиляди километри от пъстрата, шумна фестивална тълпа.

— Слушам предложението ви — каза мъжът.