Ъруин Шоу - Просяк, крадец

— Хайде да си легнем — промърмори той.

— Чудех се колко време ще ти трябва да го кажеш — изсмя се тя, сигурна, че може да прави каквото си поиска с него.

Един час по-късно Моника каза:

— И през нощта не е толкова лошо, нали?

Той я целуна по шията. Тя се отскубна от прегръдките му, стана от леглото и отсече:

— Трябва да вървя.

— Защо, дявол да го вземе, не останеш да преспиш? Поне веднъж? — попита разочаровано той.

— Имам предварително поети ангажименти — отвърна Моника и започна да се облича. Това не й отне много бреме. Обу си бикините, чийто бял цвят изпъкваше на загорелите й стройни крака, и облече роклята през главата си.

Докато си обуваше ниските обувки и си решеше косата пред огледалото, той я наблюдаваше с чувството, че някой му отнема нещо.

— Между другото решихме да си изплатим дълговете — каза тя.

По тялото му сякаш премина леден полъх и той придърпа одеялата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Били, стараейки се да говори спокойно.

— Парижкия дълг — уточни тя, продължавайки да си реши косата. — Предполагам, че си спомняш.

Той не отговори нищо. Остана да лежи неподвижно.

— Ще ти кажа какво ще направиш — продължи тя, опъвайки с гребена разрешената си коса. — След два дни в шест часа вечерта ще отидеш на улица „Антиб“ в един бар, който се казва „Воал вер“. Там ще чака един човек. Ще носи две списания със себе си — „Експрес“ и „Нувел обсерватьор“. Ще чете „Експрес“, а „Обсерватьор“ ще бъде на масата. Ще седнеш при него и ще си поръчаш чаша вино. Той ще извади изпод масата една шестнайсетмилиметрова кинокамера.

— Само че това няма да е шестнайсетмилиметрова кинокамера — прекъсна я горчиво Били.

— Ето че започваш да се научаваш — каза Моника.

— Ще спреш ли най-сетне да си решиш косата? — извика Били.

— Ще вземеш камерата и като отидеш същата вечер във Фестивалната зала, ще я отвориш, ще извадиш онова, което е вътре, и ще го скриеш на незабележимо място. Бомбата ще избухне в девет и четирийсет и пет минути. — Моника остави гребена, дооправи косата си с ръце и изви тялото си така, че да се види как изглежда отстрани.

— Ти си полудяла — възкликна Били, придърпал одеялата до брадичката си. — В девет и четирийсет и пет ще прожектират филма на майка ми.

— Точно така — отвърна Моника. — И никой няма да те заподозре. Там ще има десетки фотографи с най-различни камери. Ще можеш да обиколиш цялата сграда и никой нищо няма да те попита. Точно затова ти си избран за тази работа. Не се тревожи. Никой няма да пострада.

— Искаш да кажеш, че това ще бъде една симпатична, безобидна, приятелска бомба?

— Мислех, че вече си се научил да не се държиш саркастично с мен — обърна се Моника и застана с лице към него. — В девет часа полицията ще бъде предупредена, че някъде в сградата има бомба. Ще опразнят всичко за пет минути. Нямаме намерение да убиваме никого. Този път — не.

— А какво тогава ви е намерението? — попита Били и се засрами, че гласът му трепери.

— Да направим демонстрация — твърдо заяви Моника. — Демонстрация, която ще бъде най-широко отразена, там ще бъде пълно с журналисти, телевизионни екипи и световноизвестни личности, които един през друг ще гледат как да се измъкнат навън. Има ли нещо друго, което да показва по-добре загниването на цялата система от този отвратителен, самодоволен цирк?

— Ами ако откажа да го направя?

— Тогава ще се разправяме с теб — отговори тихо Моника. — След като всичко свърши, както сме го замислили, сигурно ще си спомня хотела, в който е отседнал братовчед ти. А междувременно разчитам, че ще запомниш — „Воал вер“, двете списания, шест часа вечерта. Лека нощ, малкия. — Тя си взе чантата, наметна шлифера и излезе.

Докато се качваше по стълбите на фестивалната зала заедно с Гретхен, Донъли и Рудолф за сутрешната прожекция на „Комедия на реставрацията“, Били каза:

— Аз ще седна в партера при простосмъртните. — Другите имаха запазени места на балкона. Целуна майка си и прошепна: — Merde.

— Какво значи това? — попита изненадано тя.

— Значи „на добър час“, както се казва във френския шоубизнес — отвърна той.

Гретхен се усмихна и го целуна в отговор.

— Надявам се, че филмът ще ти хареса.

— И аз се надявам — сериозно каза Били. Показа билета си на входа и влезе в залата. Вътре беше вече пълно, макар че оставаха десет минути до началото на прожекцията… Незабележимо място, помисли си той, незабележимо място. Всичко му изглеждаше прекалено забележимо. Отиде в тоалетната. Там нямаше никой. Видя едно кошче за отпадъци. Ако останеше сам за трийсет секунди, вероятно щеше да успее да отвори калъфа на камерата, да извади бомбата и да я скрие. Ако можеше да остане сам трийсет секунди.