Ъруин Шоу - Просяк, крадец

— Ало.

— Тази вечер в шест часа в кафене „Воал вер“ на улица „Антиб“ — каза Били на френски със силно подчертан южен акцент, който използваше само в компания за да разсмива хората — ще намерите един човек, седнал на маса да чете „Експрес“, а на масата пред него ще има един брой на „Нувел обсерватьор“.

— Един момент. — Гласът на полицая прозвуча възбудено и думите му не се чуваха ясно. — Кой се обажда? Какво искате?

— На пода под същата маса ще намерите бомба — продължи Били.

— Бомба! — извика мъжът. — Какво казвате? Каква бомба?

— Ще избухне в девет и четирийсет и пет тази вечер — каза Били. — Запомнете, шест часа вечерта, „Воал вер“.

— Чакайте малко. Трябва да… — изкрещя полицаят.

Били затвори телефона, върна се на бара и си допи бирата.

След вечерната прожекция на филма най-близките се събраха в хола на Гретхен да пият шампанско. Симпсън, рекламният агент каза:

— Ще вземем всички награди — за най-добър филм, за най-добра актриса, за най-добра мъжка роля. Гарантирам! — Беше висок, мършав мъж, със скръбно, набръчкано лице и докато говореше, размахваше ръце. — Обикновено съм склонен да гледам песимистично, но този път… — Той поклати замислено глава, сякаш му беше трудно да повярва какво богатство е поверено в ръцете му. — От петнайсет години идвам в Кан, но по-ентусиазирана публика не съм виждал. А що се отнася до теб, млади човече — обърна се той към Уесли, седнал до Били на малкото канапе, облечен в прекалено къс и тесен смокинг, взет на заем за премиерата, — главата си режа, ако не се върнеш у дома с награда.

Уесли седеше с чаша шампанско в ръка, на лицето му се бе запечатала същата изкуствена усмивка. Били стана и за пети път си напълни чашата. Бе изгледал началото на филма, вперил невиждащ поглед в екрана. Образите не му говореха нищо, а думите, излизащи от устата на актьорите, стигаха до него като безсмислени звуци. До девет и четирийсет и пет непрекъснато поглеждаше часовника си, а след това се отпусна на мястото си и затвори очи.

Гретхен беше бледа и изтощена и въртеше нервно пръстена си. Шампанското, което Били й наля, стоеше недокоснато на масата до нея. Цялата вечер почти не бе продумала. Рудолф, който седеше на канапето до нея, от време на време се протягаше и успокоително я потупваше по ръката. Донъли, облегнат на камината, подръпваше брадата си и изглеждаше раздразнен от изблиците на рекламния агент.

— Утре ти предстои напрегнат ден, Гретхен, а също и на теб, Уесли — каза Симпсън. — Всички без изключение ще искат да говорят с вас и да ви снимат. Ще ви дам програмата в девет часа сутринта и…

Рудолф и Донъли се спогледаха. Рудолф стана и прекъсна Симпсън.

— Щом предстои такъв ден, мисля, че е най-добре Гретхен да си почине. Всички трябва да я оставим сега.

— Той е прав — подкрепи го Донъли.

— Естествено — каза Симпсън. — Аз просто съм толкова развълнуван от това, че…

— Разбираме, приятелю — каза Рудолф. Наведе се и целуна Гретхен. — Лека нощ, сестричке.

Тя уморено му се усмихна. Когато всички се приготвиха да си тръгнат, тя стана, отиде при Донъли и го хвана за ръката.

— Дейвид, можеш ли да останеш за малко?

— Разбира се — отвърна Донъли и погледна строго Били.

Били се опита да се усмихне, после целуна Гретхен по бузата.

— Благодаря за прекрасния ден, мамо — каза той.

Гретхен го стисна за ръката и се разрида.

— Извинявай — промълви тя. — Просто… просто ми идва много. Утре ще се чувствам добре. — Уесли отвори вратата и точно преди да излезе, Гретхен извика: — Уесли, нали няма пак да изчезнеш?

— Не, мадам — успокои я Уесли. — Ако ви трябвам, ще ме намерите два етажа по-долу. — Рудолф искаше да го настани в една стая с Били, но Били каза, че се страхува да спи с Уесли, тъй като никога не се знаело какво може да направи тоя безумец, дори в такава вечер. Били не каза на Рудолф от какво всъщност се страхува и ако всички вървеше добре, Рудолф никога нямаше да разбере.

Когато вратата се затвори зад четиримата мъже и те тръгнаха по коридора, Рудолф се обади:

— На мен не ми се спи, освен това имам в стаята си бутилка шампанско. Искате ли да я изпием заедно?

— Аз трябва да се срещам утре с разни хора, но вие, момчета, пийнете — каза Симпсън и се облегна на вратата на асансьора, мършав и скръбен, обречен цял живот да славослови другите, но никога себе си; после вдигна красноречиво ръка за поздрав към вуйчото и двамата племенници, които щяха да продължат празненството с бутилка шампанско, а в това време той щеше да подготвя програмата за сутринта.