Ъруин Шоу - Просяк, крадец

— Онова момче, нейният син Били, ме погледна толкова злобно на летището…

— Въобразяваш си.

— Точно това не си го въобразявам. Страхувам се, че ще направи черен живота на майка си заради мен. Ревнува ли, или…?

— Нищо подобно — отвърна Рудолф. — Може би се тревожи, че си много по-млад от нея и един ден тя ще страда.

— Той ли ти каза?

— Не — призна Рудолф. — Нищо не ми е казал.

— Тя ми разказа за него. — Донъли изпразни чашата си и даде знак да му донесат нова. — Още от малък бил невъзможен.

— Мисля, че е обърнал нова страница, поне така ми довери.

— Уверявам те, че на летището в Ница не беше обърнал никаква нова страница… А къде е другото момче, Уесли? Според Гретхен двамата заедно трябвало да дойдат в Кан от Испания.

— Тук някъде е — каза неопределено Рудолф.

— Къде някъде? — настоятелно попита Донъли. — Нямаше го, когато пристигнахме, а трябваше да бъде тук след всичко, което Гретхен направи за него. — Той отпи жадно от втората чаша. — Бас държа, че този неин син има нещо общо с тая работа.

— Не се невротизирай от един поглед на летището — посъветва го Рудолф. — Гарантирам ти, че всичко ще бъде наред.

— Дано да бъде — каза Донъли. — Ако това момче провали следващите две седмици на майка си, ще му счупя врата. Предай му го! Можеш да му предадеш също, че съм предложил на майка му да се омъжи за мен.

— Тя какво каза?

— Разсмя се.

— Поздравявам те.

— Толкова съм луд по нея, че всичко друго ми е в мъгла — заяви мрачно Донъли.

— Нямаше да ти е в такава мъгла, ако се откажеше от това — Рудолф леко почука с чашата по бара.

— И ти ли ще ми опяваш?

— Предполагам, че Гретхен ти е споменала нещо по този въпрос между другото.

— Точно така. Обещах й, че ако се омъжи за мен, ще мина изцяло на вино.

— И тя какво каза?

— Разсмя се.

— Е, приятно прекарване в Кан — пожела му Рудолф.

— Ще бъде приятно само ако на Гретхен й е приятно — отвърна Донъли и добави: — Между другото в деня, преди да заминем от Ню Йорк, се обади адвокатът и каза, че имало шанс въпросът с Кънектикът да се уреди до края на годината.

— Всичко се нарежда, както го искаме, момче — отвърна Рудолф. — Затова се откажи от този мрачен ирландски поглед.

— На Лазурния бряг изгрява една келтска звезда — усмихна се Донъли. — Но аз съзирам демони в галския здрач. Няма значение, друже…

С успокояващ приятелски жест Рудолф потупа Донъли по ръката и излезе от бара. Видя, че пресконференцията е завършила, но рекламният агент все още се въртеше там и събираше някакви печатни материали. Беше американец, казваше се Симпсън и работеше в Париж за различни филмови компании.

— Как мина? — попита го Рудолф.

— Добре — отговори мъжът. — Успя да очарова тия момчета. Гледах филма на една прожекция в Париж и мисля, че ще спечели награда.

Рудолф кимна, макар да знаеше, че няма рекламен агент, който още в самото начало би обявил, че филмът му е неуспешен.

— Бих искал да положите специални усилия да се разпространи снимката на Уесли Джордан — започна Рудолф.

— Няма проблем — отговори мъжът. — Вече се е разчуло, че е страхотен. Снимката му в никакъв случай няма да навреди.

— Запилял се е тук някъде, а пък аз искам хората да го разпознаят, за да го използваме в рекламната кампания преди прожекцията на филма.

— Готово — каза рекламният агент. — Той и на мен ще ми трябва.

— Благодаря — каза Рудолф и се качи в стаята си. Чантата стоеше на стола, където я бе оставил. Нагласи шифъра на ключалката и я отвори. Пистолетът все още беше там. Какво грозно нещо, помисли си той, като затвори чантата и пак я заключи. Установи, че по десет пъти на ден проверява съдържанието й.

Влезе в банята и взе две хапчета. Откакто бе пристигнал в Париж, се чувстваше нервен и за първи път в живота си получаваше тик, който се изразяваше в потрепване на десния клепач. Опитваше се да го прикрие пред хората, като си търкаше окото, сякаш нещо бе влязло в него. Хапчетата му помагаха по за час-два.

Когато се върна в стаята, телефонът звънеше. Вдигна слушалката и чу женски глас:

— Мистър Рудолф Джордах, моля.

— На телефона — каза той.

— Вие не ме познавате. Аз съм приятелка на Уесли. Казвам се Алис Ларкин — обясни жената.

— О, да — каза Рудолф. — Уесли ми е говорил за вас. Откъде се обаждате?

— От Ню Йорк. Уесли при вас ли е? — попита Алис.

— Не.

— Знаете ли къде мога да го намеря?

— Мисля, че не.

— Той трябваше да ми се обади миналата седмица — каза Алис. — Уреждах си отпуската, за да дойда в Кан за няколко дни. Мисля, че ще мога да дойда. Утре ще разбера окончателно и бих искала да знам дали той все още иска да ме види.