Джо Хил - Рога

— Божичко, Иг! — възкликна тя. — Добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна той, като мърдаше пръсти. Вярно беше. Не му бе навредила ни най-малко.

Мерин затвори кибрита и понечи да го прибере, после се поколеба и го огледа.

— Ха! — възкликна тя.

— Какво?

— Нищо — отвърна тя, пъхна кутийката в чекмеджето и го затвори.

После тя сведе глава, допря длан и зачака. Иг усети, че щом я погледна и дъхът му секна — стегнатата ѝ, бяла, гола кожа, гладките гърди и тъмночервената ѝ рошава коса. Сам той никога не се бе чувствал толкова гол друг път през живота си, дори и първия път, когато се съблече пред нея. Щом я погледна — в търпеливо очакване той да прочете молитвата си, — той почувства как в него се надига сладък, изпепеляващ прилив на чувства, толкова много любов, че почти не можеше да я понесе.

Голи заедно, те се помолиха. Иг помоли Господ да им помогне да бъдат добри един с друг, да им помогне да бъдат мили с другите. Той молеше Бог да ги закриля от беда, когато усети ръката на Мерин по бедрото си, как нежно се приплъзва между краката му. Нужно бе силно да се съсредоточи, за да завърши молитвата, здраво стиснал очи. Когато приключи, той каза „Амин“, а Мерин се обърна към него и сама прошепна „Амин“, допря устни в неговите и го притегли към себе си. Пак се любиха, и когато приключиха, задрямаха в прегръдките си, устните ѝ докосваха шията му.

Когато Мерин най-сетне седна — като междувременно отмести ръката му от себе си и го разбуди, — топлината на деня беше помръкнала и къщичката на дървото се бе изпълнила с тъма. Тя се приведе, покрила голите си гърди с ръка, и затърси опипом дрехите си.

— Кофти! — възкликна тя. — Трябва да си ходим. Мама и татко ни чакаха за вечеря. Ще се чудят къде ли се губим.

— Обличай се. Аз ще духна свещите.

Той се наведе сънено към менората да духне свещите — и трепна нещастно, обзет от странна, болна тръпка.

Не беше забелязал една от порцелановите фигурки. Беше дяволът. Беше сложен в основата на свещника и, също като самата къщичка на дървото, обгърната в наметало от листа, лесно можеше да не бъде забелязан, полускрит зад редицата от восъчни сталактити, увиснали от свещите горе. Луцифер се гърчеше от смях, мършавите му червени ръце бяха свити в юмруци, главата — отметната назад към небето. Като че танцуваше на козите си копитца. Жълтите му очи бяха подбелени в израз на безумна наслада, в същински екстаз.

При тази гледка по гърба и ръцете на Иг полазиха студени тръпки. Това би трябвало да е просто поредната фигурка от кичозната сцена, наредена пред него, ала не беше, и му се прииска да не бе я видял. Тази танцуваща фигурка бе ужасна, да я видиш бе зло, зло бе това, че някой я е оставил тук; не беше смешна. Внезапно му се прииска да не се бе молил тук. Почти трепереше, струваше му се, че температурата в къщичката на дървото е паднала с пет градуса. Само че не си въобразяваше. Слънцето се беше скрило зад един облак и стаята притъмня и стана по-хладна. Мощен порив на вятъра разлюля клоните.

— Жалко, че трябва да си тръгваме — каза Мерин, докато обуваше шортите си зад гърба му. — Не е ли този въздух най-сладкият?

— Да — отвърна Иг, въпреки че гласът му прозвуча неочаквано дрезгаво.

— Дотук беше с малкия ни рай — каза Мерин, и точно тогава нещо се блъсна в капака със силен трясък, от който и двамата изпищяха.

Капакът се тресна в затисналото го кресло — толкова силно, че като че цялата къщичка на дървото се разтресе.

— Какво беше това? — извика Мерин.

— Ей! — провикна се Иг. — Ей, има ли някой там долу?

Капакът пак се тресна в креслото и то подскочи на крака на педя във въздуха, но пак падна върху вратата. Иг хвърли обезумял поглед на Мерин, а после и двамата награбиха дрехите си. Иг се намъкна в отрязаните си джинси, а тя закопча сутиена си. Капакът отново изтряска долната страна на креслото, по-силно от всякога. Фигурките на масичката подскочиха и дева Мария падна от нея. Дяволът се вторачи хищно навън от пещерата си от разтопен восък.

— Престани бе, ебати! — кресна Иг; сърцето му думкаше в гърдите.

„Хлапета — помисли си той. — Трябва да са шибаните хлапета.“ Ала не вярваше. Ако бяха хлапета, то защо не се смееха? Защо не скачаха от дървото и се побягваха, изпаднали в буйна истерия?

Иг беше облечен и готов, награби креслото, за да го бутне встрани — и тогава осъзна, че го е страх. Не помръдваше, взрян в Мерин, която бе замряла, докато си обуваше кецовете.

— Давай — подкани го тя шепнешком. — Виж кой е.