Джо Хил - Рога

Той стана, хвана Иг за глезените и избута краката му нагоре и навътре в колата. Една уморена част от Иг се радваше, че той ще умре тук. Повечето от най-хубавите моменти в живота му се случваха в гремлина. Той бе обичал Мерин тук, бе водил всичките си най-щастливи разговори с нея тук, беше я държал за ръка, докато дълго шофираше в тъмното и двамата мълчаха и само се наслаждаваха на споделеното мълчание. Сега усещаше Мерин близо до себе си — ако погледнеше нагоре, можеше да я види на предната седалка как посяга, за да положи нежно ръка на главата му.

Той чу зад себе си тътрене на крака, а после онзи кънтящ, металически, плискащ звук, и най-сетне успя да го разпознае. Беше звукът от течност, която се плиска в метална туба. Тъкмо бе успял да се надигне на лакти, когато усети как нещо студено и мокро заля гърба му и намокри ризата му. Вонята на бензин, от която му се насълзиха очите, изпълни купето.

Иг се претърколи, мъчеше се да седне. Лий спря да го полива, разтръска тубата за последно и я захвърли встрани. Иг примига от щипещите изпарения, въздухът около него трептеше от бензиновата воня. Лий измъкна от джоба си кутийка — на излизане от леярната беше прибрал кибрита „Луцифер“ на Иг.

— Винаги съм искал да направя това — заяви той, пална клечката и я метна вътре през отворения прозорец.

Горящата клечка удари Иг по челото, превъртя се и падна. Ръцете на Иг бяха залепени с тиксо на китките, но бяха пред тялото му и той улови клечката във въздуха, докато падаше — без да мисли, просто действаше по рефлекс. За миг, само за един миг ръцете му се превърнаха в чаша, пълна с огън, преливаща от златна светлина.

После той облече червен костюм от пламък, превърна се в жива факла. Пищеше, ала не чуваше собствения си глас, защото точно тогава вътрешността на колата се запали с тихо плътно избумтяване, което сякаш изсмука целия кислород от въздуха. Той мярна Лий да залита назад от гремлина, отблясъците на пламъците играеха по слисаното му лице. Макар и да се беше стегнал, той не бе готов за това: гремлинът се превърна в бушуваща огнена кула.

Иг сграбчи вратата и се опита да я отвори и да изскочи навън, но Лий пристъпи напред и я затръшна с ритник. Пластмасата на таблото почерня. Предното стъкло започна да се покрива със сажди. През него Иг виждаше нощта и спускащата се надолу стръмнина на хълма „Ивъл Канивъл“, а някъде там, долу, бе реката. Той посегна слепешката през пламъците, напипа скоростния лост и го дръпна в неутрално положение. С другата ръка отпусна спирачката за паркиране. Щом вдигна длан от скоростния лост, от него се обелиха раздърпани пластмасови нишки и се сляха с кожата му.

Той отново погледна през отворения шофьорски прозорец и видя как Лий се плъзга назад. Лицето му беше бледо и стъписано в сиянието на подвижния пъкъл. После Лий се оказа зад гърба му, а дърветата се понесоха край него, когато гремлинът се катурна надолу по хълма. Иг нямаше нужда от фарове, за да вижда напред. От вътрешността на колата се изливаше меко златно сияние, тя бе пламтяща колесница, която хвърляше червеникава светлина в мрака напред. „Иде, за да ме отнесе у дома“ — изникна наслуки в ума на Иг стихът от известния спиричуъл за колесницата.

Короните на дърветата горе го затрупаха и клони зашибаха страните на колата. Иг не беше идвал на пистата от онзи път, когато се пусна с количката за пазаруване, преди повече от десет години, и никога не се бе пускал по нея нощем, нито с кола, нито докато гори жив. Но при все това той знаеше пътя, позна пистата по усещането за плонж в червата му. Докато се спускаше по хълма, той ставаше все по-стръмен и по-стръмен, докато най-сетне започна да му се струва, че колата е бутната в пропаст. Задните гуми се вдигнаха във въздуха и пак се спуснаха на земята с метален трясък. Прозорецът откъм пътническата страна избухна от жегата. Вечнозелените дървета профучаваха шумно покрай колата. Иг стискаше кормилото с ръце. Той не знаеше кога се е вкопчил в него. Усещаше как то омеква в хватката му, стапя се като един от часовниците на Дали, разтича се. Предната гума откъм страната на шофьора се удари в нещо и той усети как колелото се опитва да се изтръгне от оста, да обърне горящия гремлин настрани, но той натисна и я задържа на пистата. Не можеше да диша. Всичко бе огън.

Гремлинът се удари в лекия пръстен насип в дъното на пистата „Ивъл Канивъл“ и изхвърча съм звездите, над водата — горяща комета. Оставяше след себе си кълба от дим, като ракета. Движението напред разтвори пламъците пред лицето на Иг, сякаш невидими ръце бяха дръпнали червена завеса. Той видя как водата приижда към него като шосе, павирано с лъскав черен мрамор. Гремлинът цопна със силен плясък, който разби предното стъкло и го блъсна към него, а след него нахлу водата.