Джо Хил - Рога

Усойницата, увита около раменете на Иги, разтръска одобрително дрънкалката си и тя изтрака сухо, като кастанети. Той я хвана, вдигна я и целуна студената ѝ глава, а после я пусна долу. Тръгна обратно към комина — змиите се кълбяха в краката му и му правеха път. Остави вилата си облегната на стената, досами вратата, и влезе вътре, ала не полегна. Доста време чете своята Библия на Нийл Даймънд на светлината на огъня. Увъртайки нервно брадата си, той заразмишлява над разпоредбата от Второзаконието, забраняваща носенето на дрехи от смесени влакна. Проблематичен пасаж от Светото писание. Въпрос, който изискваше да се замислиш.

— Само дяволът иска човекът да разполага с обширен избор от леки и удобни модели — измърмори той най-сетне, изпробвайки на глас нова притча. — Въпреки че за полиестера не може да има прошка. По този въпрос Сатаната и Господ са на едно мнение.

Иг се събуди, стреснат от дрънчене и стържене на стомана. Надигна се във вмирисания на сажди мрак и разтърка очи; огънят отдавна беше угаснал. Присви очи, за да види кой е отворил вратата и железен гаечен ключ го халоса по устата толкова силно, че главата му отскочи встрани. Иг се претърколи на лакти и колене, устата му се беше напълнила с кръв. Усети твърди буци да се търкалят по езика му. Изплю лигава струя кръв — с нея изскочиха и няколко зъба; три на брой.

Ръка в черна кожена ръкавица бръкна в комина, хвана Иг за косата и го извлачи от пещта; на излизане главата му се удари в желязната врата и тя издрънча, все едно някой удряше гонг. Захвърлиха Иг на бетонния под. Той се опита да се надигне с нескопосна лицева опора и в хълбока му се заби черна кубинка със стоманено бомбе. Ръцете му омекнаха, той рухна долу и брадичката му се заби в цимента. Зъбите му изтракаха като клапа: Сцена 666, първи дубъл, начало!

Вилата му. Беше я облегнал на стената, досами пещта. Претърколи се и се метна към нея. Пръстите му закачиха дръжката, тя падна и издрънча. Когато посегна да я хване, Лий Турно стовари тока на кубинката си върху дланта на Иг и той чу как костите изхрущяха. Сякаш някой чупеше наръч сухи клонки. Той извърна глава и погледна нагоре към Лий точно когато Лий отново замахна с гаечния ключ и го хрясна право между рогата. В главата на Иг избухна бяла сигнална ракета, фосфорът пламна ослепително и светът се изгуби.

Той отвори очи и видя как подът на леярната се изплъзва под него. Лий го беше хванал за яката на ризата и го влачеше, коленете му се тътреха по бетона. Ръцете му бяха пред тялото, стегнати с нещо за китките. Усещането беше като от тиксо. Опита се да скочи на крака, но успя само да ритне немощно. Светът кънтеше от адското бръмчене на цикадите и трябваше да мине време, преди да осъзнае, че шумът е само в главата му, защото цикадите мълчат нощем.

Що се отнася до старата леярна, не беше правилно да се мисли за такова нещо като вън и вътре. Покрив нямаше — „вътре“ беше „навън“. Но Иг го извлачиха през една врата и той усети, че са излезли навън в нощта, въпреки че коленете му все още се деряха в прашен бетон. Не можеше да вдигне глава, но го завладя усещане за откритост, сякаш е оставил всички стени зад гърба си. Чу кадилака на Лий да боботи някъде наблизо. Намират се зад сградата, помисли си той, недалече от пистата „Ивъл Канивъл“. Езикът му мърдаше мудно из устата — змиорка, плуваща в кръв. Върхът докосна дупка там, където бе имало зъб.

Ако щеше да пробва да въздейства с рогата върху Лий, трябваше да го направи сега , преди Лий да е извършил онова, за което бе дошъл тук. Но когато отвори уста да заговори, върху нея се стовари смазващ удар, от болка му причерня и той едва се сдържа да не изпищи. Челюстта му се счупи, може би бе надробена на парченца. От устата му рукна кръв, запени се и потече надолу, и той издаде зашеметен, сподавен болезнен стон.

Намираха се на горната площадка на циментово стълбище, Лий дишаше тежко. Той се спря.

— Господи, Иг — възкликна. — Не изглеждаш толкова тежък. Не съм създаден за такива работи.

И той блъсна Иг надолу по стълбите. Иг се удари с рамо в първото стъпало и заби лице във второто, и челюстта му сякаш отново се натроши, и той не можа да се удържи, този път изпищя — хъхрещ, задавен писък. Изтъркаля се до дъното и се просна на земята, забил нос в пръстта.

Щом спря да се движи, замря — да не помръдва му се струваше важно, най-важното нещо на света — и зачака черното пулсиране на болката в разбитото му лице да утихне поне мъничко. В далечината чу тътрене на кубинки по циментовите стъпала и хрущящите им стъпки по земята, докато се отдалечават. Врата на кола се затвори, после се затръшна. Токовете на кубинките захрущяха отново — връщаха се. Иг чу дрънчене на тенекии и глух плисък — не можа да разпознае нито един от звуците.