Джо Хил - Рога

— Шшт — прошепна той и рогата се изпълниха с напрежение, а гласът му бе гласът на Лидия Периш. Беше лесно — дори нямаше нужда да мисли за това. — Шшт, миличък. Няма нужда да правиш нищо. Няма нужда да ставаш. Почивай си. Погрижи се за себе си.

Тери въздъхна, претърколи се и обърна рамо към Иг.

Иг бе подготвен за всичко, но не и за това да изпита съчувствие към Тери. Нямаше как да обезцени онова, на което е била подложена Мерин, но в някакъв смисъл… В някакъв смисъл през онази нощ Иг бе изгубил и брат си.

Той се приведе в мрака, загледан в лежащия на една страна под завивките Тери, и се замисли за заклинание, с оглед на най-новата проява на способностите му. Най-сетне отвори уста и Лидия произнесе:

— Утре трябва да си заминеш. Върни се към живота си, скъпи. Имаш репетиции. Имаш си работа за вършене. За баба си не се тревожи. Баба ти ще се оправи.

— Ами Иг? — попита Тери. Мърмореше тихо, гърбом към него. — Не е ли редно да остана, докато разберем какво се случва с Иг? Безпокоя се.

— Може би в момента той има нужда да е сам — отвърна Иг с гласа на майка си. — Знаеш кое време на годината е. Сигурна съм, че той е добре и би искал ти да си гледаш работата. Трябва да помислиш за себе си — поне веднъж. Утре се връщай право в Ел Ей, Тери. — Заяви го като заповед, наложи тежестта на волята си зад рогата и те изтръпнаха от наслада.

— Право там — повтори Тери. — Добре.

Иг заотстъпва заднишком към вратата, за да излезе на светло.

Преди да си е отишъл, Тери проговори пак.

— Обичам те — каза той.

Иг се поспря на вратата — пулсът му прескачаше странно в гърлото, задъхваше се.

— И аз те обичам, Тери — каза той и полека затвори вратата помежду им.

Следобед Иг подкара по магистралата и спря край малка селска бакалия. Избра сирене и пеперони, кафява горчица, два хляба, две бутилки червено трапезно вино и тирбушон.

Продавачът беше старец с вид на учен, с бабешки очила и пуловер с копчета отпред. Той стоеше сгърбен зад тезгяха, подпрял ръка с юмрук, и прелистваше „Ню Йорк Ривю ъф Букс“. Погледна Иг с безразличие и започна да маркира покупките.

Докато натискаше клавишите на касовия апарат, той призна на Иг, че жена му, за която беше женен от четирийсет години, е болна от Алцхаймер и си е мислил да я подмами към стълбите за мазето и да я бутне надолу по тях. Беше сигурен, че щяха да определят счупения врат като злополука. Уенди го беше обичала с тялото си и му беше писала писма всяка седмица, докато той служеше в армията, и му бе подарила две прекрасни дъщери, но му беше омръзнало да слуша бръщолевиците ѝ и да я къпе, и искал да замине и да заживее със Сали, негова стара приятелка, в Бока Рейтън. Когато жена му умре, можел да получи застраховка в размер почти три четвърти милион долара, а после ще има голф и тенис, и хубаво похапване със Сали, колкото там години са му останали. Искаше да знае какво мисли Иг за това. Иг каза, че според него той трябва да гори в ада. Търговецът сви рамене и каза — разбира се, дума да няма.

Говореше на Иг на руски, и Иг му отговори на същия език, въпреки че не знаеше руски и никога не го бе учил. И все пак изобщо не се изненада от внезапното си и незаслужено гладко владеене на езика. След като бе проговорил на Тери с гласа на майка им, това изглеждаше дреболия. Освен това, езикът на греха бе универсален — първичното есперанто.

Иг се дръпна от касата — мислеше си как е измамил Тери, как нещо в него бе способно да издаде точно гласа, който Тери искаше да чуе. Запита се какви ли са границите на тази способност, запита се доколко убедително би могъл да заблуди друг ум. Спря се на вратата, обърна се назад и се вгледа с интерес в търговеца, седнал зад тезгяха и отново забил поглед във вестника.

— Няма ли да вдигнете телефона? — попита Иг.

Търговецът вдигна глава и го изгледа втренчено, сбърчил озадачено вежди.

— Звъни — каза Иг. Рогата му затуптяха от напрежение и натежаха — чувството бе изцяло приятно.

Търговецът погледна намръщено мълчащия телефон. Вдигна слушалката към ухото си. Дори и от другия край на стаята Иг чуваше, че дава свободно.

— Робърт, Сали е — произнесе той, но гласът, който излезе от устата му, не бе неговият. Беше дрезгав, плътен, но непогрешимо женски и говореше носово, както говорят в Бронкс, глас, напълно непознат, ала въпреки това той бе уверен, че принадлежи на Сали Еди-коя си.

Търговецът изкриви лице объркано и каза на свободната линия: