Джо Хил - Рога

Тери замахва назад с лявата си ръка, свива пръсти в юмрук, а после се усеща. По лицето на Лий е изписана възбуда, очакване със светнали очи, той диша плитко и учестено. Тери не го удря.

— Какво чакаш? — пита Лий. — Давай.

Тери никога през живота си не е удрял друг мъж от гняв; той е почти на трийсет, а никога не е фрасвал никого. Дори и в училищния двор никога не се е сбивал. Всички в училище го харесваха.

— Ако ми навредиш по какъвто и да било начин, сам ще извикам полиция. И така всичко ще изглежда даже още по-добре за мен. Мога да кажа, че съм се опитал да я защитя.

Тери прави несигурна крачка назад и спуска ръката си.

— Аз си тръгвам. Трябва да си намериш адвокат. Аз знам, че ще разговарям със своя до двайсет минути. Къде ми е сакото?

— Там, където е и камъкът. И нейните гащички. На сигурно място. Тук го няма. На път за вкъщи спрях на едно място. Ти си ми казал да събера уликите и да се отърва от тях, но аз не се отървах…

— Млъквай, ебаси!

— … защото ми е хрумнало, че ти може да се опиташ да лепнеш всичко на мен. Давай, Тери, обади им се. Но ти обещавам , че ако ми лепнеш тая гадост, ще те повлека надолу с мен. От тебе си зависи. Ти си имаш само „Оранжерията“. След два дни се връщаш в Ел Ей, за да се моткаш с кинозвезди и модели на бельо. Но хайде, постъпи правилно. Удовлетвори си съвестта. Само помни — никой няма да ти повярва, дори и собственият ти брат, който ще те намрази завинаги за това, че пиян и напушен си убил неговото любимо момиче. Първоначално той може и да не повярва, но дай му време. Ще имаш двайсет години в пандиза да се тупаш по рамото, че си проявил здрав морал. В името на Божията любов, Тери! Тя е мъртва вече от четири часа. Ако си искал да изглеждаш чист, трябваше да докладваш, докато тялото е било още топло! Сега няма как да не изглежда така, че поне си обмислял да го скриеш.

— Ще те убия! — прошепна Тери.

— Че как — отвърна Лий. — Добре. Тогава ще трябва да обясняваш за два трупа. Я се гръмни.

Тери се извръща, взира се отчаяно в телефона на плота и му се струва, че ако не вдигне слушалката и не се обади на някого до няколко мига, всички хубави неща в живота му ще му бъдат отнети. И все пак, сякаш не може да вдигне ръка. Той е като корабокрушенец на пустинен остров, гледа самолета, който блести на слънцето на дванайсет хиляди метра горе, и няма как да му даде сигнал, и последните му шансове за спасение отплуват.

— Или другия начин, по който би могло да се случи… — продължава Лий. — Ако не си бил ти и не съм бил аз, е тя да е била убита от случаен непознат. Постоянно се случва. Във всички новини го има. Никой не ни е видял да я качваме. Никой не ни е видял да завиваме към леярната. Доколкото знае светът, ние с тебе след огъня сме дошли у нас и сме играли на карти и сме закъртили, докато са давали „Спортен център“ от два часът. Мойта къща е точно на другия край на града от „Преизподнята“. Нямало е причини да ходим там.

Гърдите на Тери се стягат, той диша учестено и случайно му хрумва, че сигурно Иг се чувства така, когато е в лапите на астматичния пристъп. Странно е как не може да си вдигне ръката, за да посегне към телефона.

— Ето. Аз си казах приказката. В общи линии, всичко се свежда до това: ти можеш да живееш като сакат или като страхливец. Какво ще се случи сега, зависи от теб. Но ми имай вяра. Страхливците живеят по-весело.

Тери не помръдва, не отговаря и не може да погледне Лий. Пулсът му бие на пресекулки в китката.

— Да ти кажа… — заговаря Лий с утешителен, разумен тон. — Ако ей сега си направиш тест за дрога, ще се издъниш. Не ти трябва да ходиш такъв при ченгетата. Спал си три часа, най-много, и не мислиш ясно. Тя е мъртва от цяла нощ, Тери. Защо не изчакаш до обяда, да си помислиш за всичко това? Може дни наред да не я намерят. Недей да правиш нищо прибързано, което не можеш да върнеш назад. Изчакай, докато се увериш, че знаеш как искаш да постъпиш.

Ужасно е да го чуеш — „може дни наред да не я намерят“ твърдение, при което в ума му изниква ярък образ на Мерин , която лежи сред папрати и мокри треви, с очи, пълни с дъждовна вода, и един бръмбар пълзи из косите и. Той е последван от спомена за Мерин на пътническата седалка, която трепери в мокрите си дрехи и му хвърля назад срамежлив, нещастен поглед. „ Благодаря, че ме взехте. Току-що спасихте живота ми. “

— Искам да се прибера — казва Тери. Искал е да прозвучи войнствено, кораво, праведно, но вместо това от устата му излиза продран шепот.