Джо Хил - Рога

Лявото му слепоочие продължава да тупти там, където го удари, докато се прехвърляше отзад — усеща, че е ожулено, и когато го притиска с опакото на лявата си ръка, вижда, че отново кърви.

— Мерин нормално ли слезе? — пита Тери.

— Какво? — отвръща Лий.

— Мерин? Погрижихме ли се за нея?

Лий кара и не отговаря. После казва:

— Да. Да, погрижихме се.

Тери кимва доволно и отбелязва:

— Тя е добро дете. Дано с Иг се разберат.

Лий продължава да кара.

Тери усеща как се приплъзва обратно в съня си, че е на сцена с Кийт Ричардс пред изпаднала в екстаз публика, която играе за него така, както и той свири за тях. Но после, залитащ на самия край на съзнанието, той се чува да задава въпрос, който изобщо не подозира, че ще му хрумне:

— Какъв е тоя камък?

— Улика — отговаря Лий.

Тери кимва — това му изглежда разумен отговор — и казва:

— Добре. Дай да не влизаме в затвора, ако може.

Лий се засмива — дрезгав, влажен, подобен на кашлица звук, като котка, в чието гърло е попаднала топка косми, и на Тери му става ясно, че никога не го е чувал да се смее досега и това не му харесва особено. После Тери изчезва, хлътва обратно в несвяст. Този път обаче там не го чакат сънища и той се мръщи насън с изражението на човек, който се мъчи да се сети за някакъв отговор в кръстословица, нещо, което той би трябвало да знае.

По някое време по-късно отваря очи и осъзнава, че колата не се движи. Кадилакът всъщност от доста време е паркиран. Той няма представа откъде може да го знае — само е сигурен.

Светлината е друга. Още не се е съмнало, но нощта отстъпва, вече е събрала повечето звезди и ги е прибрала. Тлъсти, бледи, подобни на планини облаци, останки от снощната буря, се носят, ослепителни на фона на мрака. Тери има добър изглед към небето, взира се нагоре през един от страничните прозорци. Усеща мириса на зората — аромат на напоена от дъжда рева и затопляща се земя. Когато се надига, вижда, че Лий е оставил шофьорската врата открехната.

Той посяга към пода за спортното си сако. То трябва да е някъде там, долу — предполага, че се е изплъзнало, докато е спял. Кутията с инструменти е там, но сакото го няма. Шофьорската седалка е сгъната напред и Тери слиза от колата.

Гръбнакът му изпуква, когато разперва ръце и изпъва гръб, а после той замира неподвижно с ръце, протегнати в нощта, като мъж, прикован на невидим кръст.

Лий седи и пуши на стълбището пред къщата на майка си. Сега това е неговата къща, сеща се Тери. Майката на Лий от шест седмици лежи в земята. Тери не вижда лицето му, само оранжевото огънче на цигарата му „Уинстън“. По някаква причина, която той не може да посочи, гледката на Лий, който го чака там, на стълбите, го тревожи.

— Ама не нощ — казва Тери.

— Още не е свършила. — Лий дръпва от цигарата и въгленчето се разгаря, и Тери вижда част от лицето на Лий, грозната част, страната с мъртвото око. В утринния сумрак това око е бяло и сляпо, стъклено кълбо, изпълнено с дим. — Как ти е главата?

Тери посяга да докосне драскотината на слепоочието си, после отпуска ръка.

— Добре е. Нищо особено.

— И аз преживях злополука.

— Каква злополука? Добре ли си?

— Аз — да. Но Мерин не е.

— Какво говориш? — Внезапно Тери осъзнава, че по тялото му е избила лепкава пот от махмурлука, като роса, неприятно чувство. Той се поглежда надолу и вижда черни петна от пръсти по ризата си, от кал или нещо подобно, има само смътен спомен, че си е избърсал ръката в себе си. Когато пак поглежда Лий, изведнъж се уплашва от онова, което той има да му каже.

— Наистина беше злополука — казва Лий. — Не знаех колко сериозно е, докато не стана късно да ѝ помогна.

Тери го гледа и чака заключителното изречение.

— Много бързаш, приятел. Какво е станало?

— Това трябва да разберем. Ти и аз. За това искам да поговорим. Трябва да се уточним за историята, преди да я намерят.

Тери постъпва разумно — разсмива се. Лий притежава прочуто иронично чувство за хумор и се шегува с напълно сериозен вид, и ако слънцето вече беше изгряло, а на Тери не му беше така ужасно зле, сигурно щеше да го оцени. Десницата на Тери обаче не смята шегата на Лий за смешна. Десницата на Тери съвсем самостоятелно е започнала да опипва джобовете на Тери за телефона му.

Лий казва тихо:

— Тери… Това е ужасно, знам. Но не се шегувам. Здравата сме загазили. Никой от нас не е виновен, това не е ничия грешка, но сме кажи-речи в най-ужасната беда, в която двама могат да изпаднат. Злополука беше, но ще кажат, че ние сме я убили.