Джо Хил - Рога

Но Лий вече забавя скорост и се обръща да погледне зад Тери към паркинга отдясно.

— Не… — Лий сега говори на себе си. — Няма я… Не мисля, че тя би се прибрала с него… — Гласът му звучи почти тревожно.

Тери е този, който я вижда — Мерин стои навън на дъжда, застанала край пътя под един орех с грамадна, кичеста корона.

— Там, Лий, ето там!

Тя като че ги забелязва в същия момент и излиза изпод дървото с вдигната ръка. През водата, която облива прозореца, Тери я вижда като през дъгоцветно стъкло, импресионистична картина на момиче с коса като медна тел, вдигнало в ръка нещо, което на пръв поглед прилича на бяла църковна свещ. Щом набиват спирачки и тя тръгва към колата, Тери вижда, че просто вдига палец, за да им привлече вниманието — тя излиза изпод прикритието си и тича боса в дъжда, хванала в ръка черните си обувки с токчета.

Кадилакът е с две врати и още преди Лий да му каже да се прехвърли отзад, Тери разкопчава колана си и се обръща, за да се прехвърли през облегалката. Тъкмо преди да прескочи отзад, Лий забива лакът в задника му и го катурва, и вместо да се приземи на седалката, Тери се стоварва долу, на мястото за краката. Бог знае защо на пода има метална кутия с инструменти и Тери си удря в нея слепоочието и трепва от остра, пробождаща болка. Набира се на седалката и долепя силно опакото на китката си до ударената си глава. Беше грешка да подрипва така, това предизвиква най-мощната вълна от гадене досега и му се струва, че цялата кола е вдигната във въздуха от огромен великан, който я тръска бавно като чаша със зарче вътре. Тери затваря очи и се мъчи да потисне внезапното гадливо усещане за безразсъдно движение.

Когато положението се уталожва достатъчно, че да рискува да се огледа, Мерин се е качила, а Лий Турно се е обърнал с лице към нея. Тери поглежда дланта си и вижда ярка капка кръв. Яко се е одрал, въпреки че онази първоначална остра болка вече е почти утихнала и само го наболява тъпо. Избърсва кръвта в крачола на панталона си и вдига очи.

Лесно се вижда, че Мерин току-що е спряла да плаче. Тя е бледа и трепери като човек, който или оздравява, или тъкмо се разболява, и първият ѝ опит за усмивка е жалка гледка.

— Благодаря, не минахте да ме вземете — казва тя. — Току-що ми спасихте живота.

— Къде е Иг? — пита Тери.

Мерин го поглежда, но ѝ е трудно да го гледа в очите и Тери незабавно съжалява, че я е попитал.

— Н-не знам. Тръгна си.

— Каза ли му? — пита Лий.

Брадичката на Мерин се набръчква и тя извръща лице напред. Заглежда се през стъклото към „Преизподнята“ и не отговаря.

— Как го прие той? — пита Лий.

Тери вижда лицето ѝ, отразено в стъклото, вижда я как прехапва устните си и едва се сдържа да не заплаче.

— Може ли просто да тръгваме? — отговаря тя.

Лий кимва и включва мигача, а поел прави обратен завой в дъжда.

На Тери му се иска да я докосне по рамото, да ѝ вдъхне увереност по някакъв начин, да ѝ даде да разбере, че каквото и да се е случило в „Преизподнята“, той не я мрази и не ѝ се сърди за това. Но Тери не я докосва, няма да я докосне, никога не я докосва. За десетилетие познанство той я е държал приятелски на разстояние, дори и във въображението си, нито веднъж не си е позволявал да я допусне в сексуалните си фантазии. В това не би имало нищо лошо, ала той усеща, че въпреки това би подложил нещо на риск. Какво би подложил, не може да каже. За Тери думата „душа“ е свързана преди всичко с вид музика 11 11 Очевидно — със соул музика, стил, който успешно попада и под българското определение за „музика за душата“. .

Вместо това той казва:

— Ей, момиче, искаш ли сакото ми? — защото тя трепери безпомощно и неспирно в мокрите си дрехи.

За първи път Лий като че също я забелязва как трепери — което е смешно, тъй като постоянно я стрелка с поглед, поглежда я също толкова често, колкото и пътя — и спира климатика.

— Няма нужда — казва тя, но Тери вече е свалил палтото си и ѝ го подава отпред. Тя си завива с него краката. — Благодаря ти, Тери — казва тя тихичко, и малко по-късно:

— Ти с-сигурно си мислиш…

— Нищо не мисля — заявява Тери. — Така че спокойно.

— Иг…

— Сигурен съм, че Иг е добре. Ти не се тревожи.

Тя му се усмихва измъчено и благодарно, а после се навежда назад към него и пита:

— Добре ли си?

Посяга и докосва леко челото му там, където си е нахакал по лице в кутията с инструменти на Лий. Той потръпва почти инстинктивно от допира ѝ. Тя си отдръпва пръстите, върховете им са изцапани с кръв, поглежда ръката си, а после пак — него.