Джо Хил - Рога

Лий се измъкна с гърчене изпод него и се изправи на крака. Иг стоеше на четири крака и се мъчеше да си поеме дъх.

— Само се опитай да ме удушиш, лайненце такова! — заяви Лий и го изрита отстрани в гърдите. Едно ребро се скърши. Иг изстена и се свлече по очи.

Лий го изрита втори път, после и трети. Третият ритник попадна в кръста на Иг и изпепеляваща болка прониза бъбреците и червата му. Нещо мокро шляпна на тила му. Плюнка. После Лий доста време не помръдна и двамата успяха да си поемат отново дъх.

Най-сетне Лий проговори:

— Какви са тези проклетии на главата ти? — В гласа му прозвуча искрена изненада. — Божичко, Иг… Това рога ли са?

Иг потръпна — вълни от болка и гадене прииждаха откъм гърба, хълбока, ръката, лицето му. Задраска по земята с лявата си ръка, изравяйки бразди в черната пръст, драпаше, за да се вкопчи в съзнанието, бореше се за всяка секунда яснота. Какво беше казал Лий току-що? Нещо за рогата.

— Ето това го имаше на записа — каза Лий, леко задъхан. — Рога. Ебаси, да му се не види. Мислех си, че записът е повреден. Само че нищо му няма на записа. Повреденият си ти . Знаеш ли, струва ми се, че вчера ги видях, като те гледах с болното око. Това око вижда всичко само като сенки, но когато те погледнах, си рекох, хмм … — Гласът му затихна и той допря два пръста до голата си шия. — Какво ще кажеш за това.

Когато Иг затвори очи, видя лъскава месингова сурдина „Том Краун“, затъкната надълбоко в тромпета, за да задави звука. Най-сетне бе намерил сурдина за рогата. Кръстчето на Мерин беше заглушило сигнала им, бе изградило защитен кръг около Лий Турно, през който те не можеха да проникнат. Без него Лий най-сетне бе открит за въздействието им. Естествено, твърде късно, че да е от някаква полза за Лий.

— Кръстчето ми — каза Лий, като продължаваше да се пипа по врата. — Кръстчето на Мерин. Ти го скъса. Скъса го, докато се мъчеше да ме удушиш. Нямаше нужда, Иг. Мислиш ли, че искам да ти сторя това? Не. Не искам. Човекът, на когото искам да го сторя, е малко четиринайсетгодишно момиче, което живее до нас. Тя обича да се пече в задния си двор и аз понякога я гледам от прозореца на спалнята си. Изглежда истинска девственица по банския си от две части с десен на американското знаме. Мисля си за нея така, както си мислех за Мерин. Не че някога ще ѝ сторя нещо. Рискът е твърде голям. Съседи сме. Аз естествено ще попадна сред заподозрените. Там, където ядеш, не сереш. Освен… Освен ако ти не смяташ, че може и да ми се размине. Ти как мислиш, Иг? Мислиш ли, че трябва да я опъна?

Отвъд черния шиш на болката, забит в счупеното му ребро, и надигащата се горещина в челюстта му, и смазаната ръка, Иг забеляза, че сега гласът на Лий звучеше различно — че той говореше мечтателно, все едно говореше на себе си. Рогата щяха да въздействат върху Лий така, както бяха въздействали върху всеки друг.

Иг тръсна глава и издаде болезнен стон на отрицание. Лий изглеждаше разочарован.

— Не. Не е добра идея, нали? Обаче виж какво ще ти кажа. Без малко да дойда тук с Глена преди няколко вечери. Толкова исках, че представа си нямаш. Когато излязохме заедно от кръчмата „Стейшън Хауз“, тя беше много пияна и щеше да ме остави да я закарам у тях, и си мислех, че мога вместо това да я докарам тук и да я изчукам между тлъстите цици, а после да ѝ строша главата и да я зарежа. И това щяха да ти го лепнат на теб. Иг Периш напада отново, убива още едно гадже. Но после Глена трябваше да ми го налапа и да ми духа на паркинга, пред трима-четирима пича, и не можах. Е, хайде, друг път. С мацките като Глена е така — мацки с полицейски досиета и татуировки, мацки, които твърде много пият и пушат — те постоянно изчезват и шест месеца по-късно дори и хората, които са ги познавали, не могат да си спомнят имената им. И тази нощ, Иг — тази нощ най-сетне те пипнах.

Той се наведе, хвана Иг за рогата и го повлече през бурените. Иг не можеше да намери сили дори да рита с крака. От устата му течеше кръв, а дясната му ръка туптеше като сърце.

Лий отвори предната врата на гремлина на Иг, после го прихвана под мишниците и го натика в колата. Иг се пльосна по очи върху седалките, с увиснали отвън крака. От усилията да го набута в колата Лий едва не се катурна — той също беше изтощен, Иг го усещаше — и той самият залитна навътре в гремлина. Подпря се с ръка на гърба на Иг и заби коляно в задника му.

— Ей, Иг, помниш ли деня, в който се запознахме? Тук навън, на пистата „Ивъл Канивъл“? Само си помисли, ако тогава се беше удавил, аз можех да имам Мерин, когато беше девствена, и може би нито една от всички беди нямаше да се случи. Въпреки че не знам… Тя още тогава си беше надута малка кучка. Има нещо, което трябва да знаеш, Иг. Години наред се чувствах виновен за това. Е… Не виновен, ами, знаеш ли… Шантаво. Ето за какво: аз… наистина… самата истина… не съм… те спасил… от удавяне. Не знам колко пъти съм ти го казвал, нито защо ти никога не ми повярва. Ти сам изплува. Дори не съм те фраснал по гърба, че да си поемеш отново въздух. Само те изритах по случайност, докато се опитвах да се махна от теб. Точно до теб имаше една грамадна шибана змия. Мразя змиите. Имам нещо като фобия. Ей, може би змията те е извадила. Беше достатъчно голяма, не ще и дума. Като противопожарен маркуч, баси. — Той потупа с облечената си в ръкавица ръка Иг по тила. — Ето. Радвам се, че смъкнах това бреме от душата си. Вече се чувствам по-добре. Вярно е това, дето го казват — изповедта е полезна за душата.