Джо Хил - Рога

Лий Турно стоеше на брега на реката и наблюдаваше как водният поток бавно завърта гремлина към дъното. Само задницата стърчеше над водата. Огънят бе угаснал, макар, че около ръбовете на багажника продължаваше да се кълби бял дим. Той стоеше с гаечния ключ в ръка, а колата се килна и потъна малко по-дълбоко, повлечена по течението. Гледаше я, докато едно приплъзващо се движение покрай неговия крак му привлече вниманието. Той погледна надолу, а после отскочи назад с кратък вик на отвращение и изрита една водна змия в тревата. Тя се изхлузи покрай него и цопна в Ноулс. Лий заотстъпва назад, изкривил горната си устна в отвращение, когато втора, а после и трета се хлъзнаха във водата и накараха лунните отблясъци по реката да се разтрептят и начупят на сребърни парчета. Хвърли последен поглед към потъващата кола, а после се обърна и се заизкачва по хълма.

Лий вече си беше отишъл, когато Иг се надигна над водата и се изкатери на насипа, сред бурените. Над тялото му в мрака се виеше дим. Той измина шест колебливи крачки по земята и се свлече на колене. Когато рухна по гръб в папратите, чу как на върха на хълма се затръшна вратата на кола и шума на кадилака, когато Лий Турно обърна и потегли. Иг лежеше отпуснат под крайбрежните дървета.

Кожата му вече не беше бледа на цвят като корема на риба, а бе придобила тъмночервено лустро, като лакирана твърда дървесина. Никога не бе дишал толкова леко, нито въздухът така бе изпълвал дробовете му. Всяко вдишване издуваше мяха на ребрата му без усилие. Бе чул как едно от тези ребра се строши преди няма и двайсет минути, но не чувстваше болка. Чак много по-късно забеляза почти незабележимо по-бледия цвят на белези отпреди месец отстрани на гърдите му — само това бе останало да покаже, че е бил нападнат. Отваряше и затваряше уста, кривеше челюст, но болка нямаше, а когато езикът му потърси избитите зъби, ги напипа, гладки и цели, на местата им. Сви длан. Усещаше я като здрава. Виждаше костите на опакото ѝ — бяха гладки и невредими. Докато се случваше, не бе го забелязал, но сега установи, че изобщо не бе изпитал болка през цялото време, докато гореше. Вместо това бе излязъл от огъня невредим и бе оздравял. Топлият нощен въздух ухаеше на бензин, на разтопена пластмаса и обгорено желязо — аромат, който будеше нещо в Иг, горе-долу както уханието на Мерин на лимони, мента и момичешка пот го бе възбуждало. Иги Периш затвори очи и спокойно поемаше дъх след дъх; когато отново погледна нагоре, се зазоряваше.

Чувстваше кожата си изопната над мускулите и костите, чувстваше се чист. Никога не се беше чувствал по-чист. Такова сигурно е чувството след кръщение, помисли си той. Бреговете гъмжаха от дъбове и широките им листа плющяха и се ветрееха на фона на небето, безценно и невъзможно синьо, а краищата им сияеха в златистозелена светлина.

Мерин бе зърнала къщата на дървото сред листака, осветен точно така. Двамата с Иг тикаха колелата си по една горска пътека — връщаха се от града, където бяха прекарали предобеда в екип от доброволци за боядисване на църквата; и двамата бяха облечени с развлечени фланелки и джинси с отрязани крачоли, оплескани с бяла боя. Доста често бяха минавали с колела и пеша точно по тази пътека, но никой от тях никога преди не беше виждал къщата на дървото.

Лесно беше да не я забележиш. Беше построена на близо пет метра над земята, горе в широката, клонеста корона на дърво, което Иг не можеше да разпознае, скрита сред десет хиляди крехки листа в най-тъмното зелено. Отпървом, щом Мерин посочи, на Иг дори през ум не му мина, че там има нещо. Нямаше я там. А после изникна. Слънчевите лъчи се промъкваха сред листака и блестяха по белите ѝ дъски. Когато се приближиха и стъпиха под дървото, видяха къщата по-ясно. Беше бял сандък с изрязани широки квадрати за прозорци и на тях бяха закачени евтини найлонови пердета. Изглеждаше като скована от някой, който си е знаел работата, не някой, който се прави на дърводелец в събота и неделя, при все че в нея нямаше нищо кой знае колко биещо на очи. Нямаше стълба към нея, нито пък имаше нужда. Ниските клони предоставяха естествена поредица от стъпала, които водеха към затворения капак на пода. От долната страна на капака с вар бе изписано едно-единствено изречение, по всяка вероятност на майтап: Благословен ще бъдеш, кога влизаш 13 13 Второзак. 28:6. .

Иг се поспря, за да го погледне — и изсумтя тихо, щом прочете надписа на капака — но Мерин не загуби нито крачка. Тя остави колелото си сред меките туфи трева в основата на дървото и незабавно започна да се катери — подскачаше на клон на клон със самоувереността на атлет. Иг стоеше долу и я гледаше как се изкачва, и докато тя се катереше нагоре през клоните, нейните голи кафяви бедра, гладки и гъвкави след дългата пролет, прекарана в игри на футбол, го поразиха. Когато стигна до капака, тя извърна глава надолу, за да го погледне. Да откъсне очи от отрязаните ѝ крачоли и да погледне лицето ѝ беше цяло мъчение, но когато успя, тя му се усмихваше самодоволно. Не каза нищо, само бутна капака назад с трясък и се промуши през отвора.