Джо Хил - Рога

— Не искам.

И наистина не искаше. Сърцето му се свиваше при мисълта да дръпне стола встрани и да пусне да влезе онзи (онова) навън.

Най-ужасна беше внезапната тишина. Който и да се бе блъскал в капака, беше престанал, искаше те да му отворят по своя воля.

Мерин завърза връзките на кецовете си и кимна.

— Слушай, ако има някой там долу… — провикна се Иг — … Направи си кефа. Умираме от страх.

— Не му го казвай — прошепна Мерин.

— Сега излизаме.

— Господи! — прошушна Мерин. — И това не му казвай!

Спогледаха се. Иг усещаше как в него се надига ужас, не искаше да отваря вратата, бе обзет от ирационалното убеждение, че ако я отвори, ще пусне вътре нещо, което ще нанесе и на двама им непоправими вреди. И в същото време не им оставаше нищо, освен да отворят вратата. Той ѝ кимна и избута стола, и тогава видя, че от вътрешната страна на капака е изписано нещо друго, с големи главни букви, изписани с бяла боя, ала не спря, за да го прочете, само блъсна капака. Скочи долу — не искаше да си дава време за мислене, хвана се за ръба на капака и ритна надолу с крака с надеждата ако има някой на клона, да го бутне от него, и майната му, ако си счупи врата. Бе решил, че Мерин ще се позабави, че просто неговата роля на мъж изисква да я закриля, но тя вече слизаше надолу през капака заедно с него и дори първа стъпи на клона под къщичката на дървото.

Сърцето на Иг туптеше толкова бързо, че сякаш целият свят около него подскачаше и трепереше. Той се настани на клона до нея, все още с протегнати нагоре ръце, вкопчил пръсти в ръба на отвора. Огледа земята долу, като дишаше тежко; тя също дишаше тежко. Там нямаше никой. Той се ослуша напрегнато за тропащи крака, за шум от тичащи стъпки, за хора, кършещи храстите, но чуваше само вятъра и клоните, които дращеха отвън стените на къщичката на дървото.

Смъкна се долу по клоните и описа поредица от разширяващи се кръгове около дървото; оглеждаше храстите и пътеката за признаци на минувачи, ала не откри нищо. Когато се върна до дървесния ствол, Мерин все още беше горе на дървото — седеше на един от дългите клони под къщичката на дървото.

— Никого не намери — каза тя. Не беше въпрос.

— Не — отвърна той. — Сигурно е бил големия лош вълк.

Да го обърне на шега му се струваше правилно, но още беше неспокоен, ошашкан от нерви.

Тя, и да беше ошашкана, не ѝ личеше. Хвърли последен нежен поглед на къщичката на дървото и затвори капака. Скочи долу от клоните и хвана кормилото на колелото си. Тръгнаха, и с всяка крачка оставяха онзи злокобен миг на искрена уплаха все по-далеч зад гърба си. Пътеката все още бе огряна от последните топли, щедри лъчи на слънцето и Иг отново осъзна приятния, доволен сърбеж от скорошния секс. Хубаво беше да върви до нея, бедрата им почти да се докосват и слънцето да огрява раменете им.

— Ще трябва утре да се върнем пак тук — Каза тя, и почти едновременно с нея Иг каза:

— Можем наистина да направим нещо с това място, знаеш ли?

Засмяха се.

— Трябва да качим горе меки кресла — предложи Иг.

— Хамак. Горе на подобно място се опъва хамак — заяви тя.

Повървяха мълчаливо.

— Може да си вземем и вила — рече тя.

Иг се препъна, сякаш тя току-що не беше споменала вила, а го беше набола с нея, бе забила шиповете в него изотзад.

— Защо вила? — попита той.

— За да уплашим онова, каквото ще да е. В случай, че някой се върне и се опита да нахлуе при нас, докато сме голи.

— Добре — съгласи се Иг; устата му вече бе пресъхнала при мисълта отново да я има там, на дъските, на хладния полъх на ветреца. — Планът си го бива.

Но Иг се върна сам в гората два часа по-късно — бързаше по пътеката през градската гора. По време на вечерята се беше сетил, че никой от тях не бе духнал свещите в менората, и оттогава го замъчи силно безпокойство: представяше си дървото пламнало, горящите листа, които политат към короните на околните дъбове. Той тичаше, ужасен, че всеки миг ще му лъхне на дим.

Усещаше само ароматите на ранното лято — на напечена от слънцето трева и далечната студена и чиста, бързоструйна река Ноулс, някъде надолу под хълма. Мислеше си, че знае точно къде да намери къщичката на дървото и забави крачка, когато наближи околността. Огледа дърветата за мъждивото сияние на пламъчета от свещи, но не видя нищо освен кадифената юнска тъмнина. Опита се да намери дървото, това огромно дърво с люспеста кора от непознат му вид, но в тъмното бе трудно да различиш едно листато дърво от друго, а пътеката не изглеждаше същата като на дневна светлина. Най-сетне той разбра, че е отишъл много надалече — твърде надалече, и тръгна към къщи; дишаше тежко и напредваше бавно. На два-три пъти се връща назад по пътеката и обратно, ала не можа да открие ни следа от къщичката на дървото. Най-накрая реши, че вятърът е духнал свещите, или сами са угаснали. От самото начало си беше малко параноично да си въобрази, че те могат да разпалят горски пожар. Те бяха поставени в тежък железен еврейски свещник, и освен ако той не се прекатуреше, нямаше особена вероятност да запалят каквото и да било. Той можеше да намери къщичката на дървото друг път.