Джо Хил - Рога

— Говори ли с него?

— Само преди няколко минути.

— Е… Много добре, Лий. Искаш ли да поседнеш? Искаш ли да се обадя на някого от твое име?

Той я водеше към стаята за гости, в която лежеше майка му. Не я попита дали иска, просто тръгна нататък и тя тръгна с него, с ръка на кръста му. Той искаше тя да види майка му, искаше да види лицето ѝ.

Спряха на отворената врата. Лий беше сложил вентилатора на прозореца и го беше включил на пълна мощност веднага щом разбра, че тя е мъртва, но в стаята все още цареше суха, трескава горещина. Повехналите ръце на майка му бяха свити на гърдите, мършавите ѝ длани бяха закривени като ноктести лапи, сякаш тя се опитваше да избута нещо. Тя, с последно спазматично усилие, се беше опитала да отбута завивките в около девет и половина, но беше твърде изнемощяла. Допълнителните завивки сега бяха сгънати и прибрани, и беше покрита само с чист син чаршаф. В смъртта тя бе заприличала на птица, изглеждаше като мъртво пиле, паднало от гнездото. Главата ѝ бе отметната назад, устата ѝ — отворена, зяпнала широко, така че се виждаха пломбите ѝ.

— О, Лий! — възкликна Мерин и стисна пръстите му. Беше се разплакала. Лий си помисли, че може би е време и той да се разплаче.

— Опитах се да завия лицето ѝ с чаршаф — каза Лий. — Но не ми изглеждаше редно. Тя се бори толкова дълго, Мерин.

— Зная.

— Не ми харесва втренченият ѝ поглед. Ще ѝ затвориш ли очите?

— Добре. Ти иди седни, Лий.

— Ще пийнеш ли с мен?

— Разбира се. Ей сега ще дойда.

Той отиде в кухнята и ѝ смеси силно питие, а после застана до барчето, загледан в отражението си, и се насилваше да се разплаче. По-трудно беше от обикновено — в действителност той се чувстваше леко възбуден. Когато Мерин влезе в кухнята зад гърба му, сълзите му тъкмо бяха потекли по лицето; той се наведе напред и издиша дивашки — шум, който много наподобяваше ридание. Да изцедиш сълзи — това бе тежък и болезнен труд, като да изкараш забила се треска. Тя дойде при него. И тя плачеше. Личеше си по тихия, мъчителен звук от дишането ѝ, въпреки че той не виждаше лицето ѝ. Тя сложи ръка на рамото му. Тя бе тази, която го обърна към себе си, когато дъхът му секна, а после излезе от него с дрезгави, сърдити ридания.

Мерин обхвана тила му с ръце, придърпа го към себе си и му прошепна:

— Тя те обичаше толкова много! Ти всеки ден бе тук, за да ѝ помагаш, Лий, и това беше всичко за нея. — И тъй нататък, и тям подобни, с купища. Лий не слушаше.

Той беше почти с една глава по-висок от нея, и за да го приближи, тя трябваше да придърпа главата му надолу. Той притисна лице в тялото ѝ, в цепката между гърдите ѝ, затвори очи и вдъхна почти кръвоспиращото ѝ ментово ухание. Стисна с ръка края на блузата ѝ и го дръпна надолу, изпъна я по тялото ѝ, но и раздърпа вратния отвор, за да се покажат леко луничавите горни части на гърдите ѝ, чашките на сутиена. С другата ръка я придържаше за кръста, пусна я нагоре-надолу по хълбока ѝ и тя не му каза да спре. Той плачеше на гърдите ѝ, и тя му шепнеше и се люлееше с него. Той я целуна горе по лявата гърда. Запита се дали е забелязала — лицето му беше толкова мокро, че може би тя не би усетила — и поизвърна лице нагоре, за да види изражението ѝ, да види дали ѝ е харесало. Но тя отново придърпа лицето му надолу и го притисна към своята гръд.

— Поплачи си — прошепна тя меко, развълнувано. — Просто си поплачи. Сега може. Тук няма никой, освен нас. Няма кой да те види. — И притисна устата му до гърдата си.

Той усети как се надървя в панталона и осъзна как е застанала тя — кракът му се беше пъхнал между бедрата ѝ. Зачуди се дали то я е възбудило — мъртвото тяло. В психологията имаше течение, според което присъствието на труп беше афродизиак. Трупът беше карта, способна да те извади от затвора, позволение да вършиш безумия. След като той я изчука, тя можеше да потуши всякакво чувство за вина или мисъл, която се предполагаше, че би възникнала у нея — Лий всъщност не вярваше във вината, той вярваше в приспособяването на нещата към социалните норми, — като си каже, че и двамата са се увлекли в скръбта си и отчаяните си нужди. Той целуна повторно гърдата ѝ, и после трети път, и тя не се опита да се дърпа.

— Обичам те, Мерин — прошепна той; уместните думи — той знаеше. Те щяха да улеснят всичко — и за него, и за нея. Когато го произнасяше, ръката му бе на хълбока ѝ и той се олюляваше и я накара да залитне назад на токчетата си така, че дупето ѝ опря на кухненския плот. Стискаше полата ѝ и я вдигаше нагоре към средата на бедрото, а кракът му беше натикан между бедрата ѝ и усещаше топлината на чатала ѝ върху него.