Джо Хил - Рога

След като затвори, той изпи още един ром с кола. Представи си я как избира пола, върти се насам-натам пред огледалото от вътрешната страна на вратата на гардероба ѝ и се възхищава на себе си. После трябваше да престане да мисли за това — малко прекалено се надървяше. Помисли си, че може би и той трябва да се облече. Поспори със себе си дали трябва да си сложи риза и накрая реши, че не вървеше тази сутрин да ходи гол до кръста. Вчерашната изцапана риза и джинсите бяха в коша за пране. Замисли се дали да се качи горе и да вземе нещо чисто, но после се запита: КБПИ? — и реши да облече старите. Измачканите и непрани дрехи допълваха картината на болезнена загуба, един вид. Лий от почти десетилетие определяше собственото си поведение, като се питаше: КБПИ? — и това му бе спечелило живота и го бе вардило от неприятности, пазеше го невредим, в безопасност от самия себе си.

Помисли си, че тя ще пристигне чак след няколко минути. Време за още няколко обаждания. Обади се на лекаря и каза, че майка му е починала. Обади се на баща си във Флорида. Обади се в службата на конгресмена и поговори една минута със самия конгресмен. Конгресменът попита дали Лий иска да се помоли с него, да се помолят заедно мълчешком, сега, по телефона. Лий каза, че иска. Каза, че искал да благодари на Бога за това, че му е подарил тези последни три месеца с майка му. Те действително били безценни. Двамата помълчаха — и двамата не затваряха, ала не казваха нищо. Най-сетне конгресменът прочисти гърло, малко прочувствено, и каза, че Лий щял да присъства в мислите му. Лий му благодари и се сбогува.

Последно се обади на Иг. Мислеше, че Иг може би ще се разплаче, като чуе новината, но Иг му сервира една от редките си изненади и остана спокоен, мълчаливо предан. Лий бе прекарал последните пет години в колежа и извън него, беше следвал курсове по психология, социология, теология, политически науки и теория на медиите, но истинската му специалност беше Изучаването на Иг; и въпреки годините на прилежен учебен труд, той невинаги успяваше да предвиди реакциите му.

— Не знам откъде тя намери сили да издържи толкова дълго — каза Лий на Иг.

И Иг отвърна:

— От тебе, Лий. От теб ги е черпила.

Лий Турно намираше малко неща за смешни, но при тези думи избухна в смях, а после го превърна в продрани, разтърсващи ридания. Лий бе открил преди години, че може да се разплаче винаги, когато е нужно, и че плачещият човек може да насочи разговора във всяка посока, която му се искаше.

— Благодаря — каза той, още нещо, което беше научил от Иг през годините. Нищо не караше хората да се чувстват така доволни от себе си като това да им се благодари, многократно и без нужда. После, с дрезгав, сподавен глас, той изрече: — Ще затварям. — Беше тъкмо нужната реплика, идеална точно за този момент, но си беше и вярно, тъй като виждаше Мерин да завива по алеята, зад волана на бащиното си комби. Иг каза, че скоро щял да дойде.

Лий я гледаше през кухненския прозорец как върви нагоре по пътеката и подръпва блузата си — беше облечена елегантно, със синя ленена пола и бяла блуза, разкопчана, за да се вижда златното ѝ кръстче. Голи крака, тъмносини обувки, отворени отзад. Беше си помислила какво да облече, преди да дойде тук, бе помислила как иска да я виждат. На път към вратата той изгълта остатъка от рома с кола и отвори точно когато тя вдигаше ръка да почука. Очите му все още пареха и сълзяха от разговора с Иг и той се зачуди дали трябва да пусне някоя сълзица по бузите си, после се отказа. По-добре беше да изглежда така, сякаш се мъчи да сдържа сълзите си, отколкото да текат.

— Здравей, Лий — каза тя. Мерин изглеждаше така, сякаш самата тя едва сдържаше сълзите си. Тя го погали по бузата, а после го притегли към себе си.

Прегръдката беше кратка, но за миг носът му се зарови в косата ѝ, а малките ѝ ръце се отпуснаха на гърдите му. Косата ѝ ухаеше силно, почти остро на лимони и мента. На Лий му се струваше, че това е най-пленителното ухание, което някога е усещал, по-хубаво дори от миризмата на мокро путе. Беше минал много момичета и познаваше миризмите им, всичките им аромати, но Мерин бе различна. Понякога си мислеше, че ако тя не ухаеше така, той би могъл да престане да се тревожи за нея.

— Кой е тук? — попита тя, щом влезе в къщата, все така обгърнала с ръка кръста му.

— Ти си първата… — отвърна Лий. Без малко да довърши — „първата, на която се обадих“, но после се сети, че не беше редно, това щеше да е твърде… какво? Необичайно. Кофти за момента. Вместо това се доизказа: — … която дойде. Обадих се на Иг, а после и на теб. Бях изключил… Трябваше да се обадя първо на баща ми.