Джо Хил - Рога

— Забраняваш, дрън-дрън — тросна се Ерик.

Иг се втренчи в него през междинния прозорец; кръвта бушуваше в него, надаваше глух рев в ушите му като вода, която завира. Вода, която завира. Иг погледна през рамо тенджерата на котлона. Яйцата плаваха във водата, а около тях се надигаха бели мехурчета.

— Искам да те утрепя и да отрежа тия гадории — продължи Ерик. — Или може би първо да ги отрежа, а после да те убия. На бас, че ти се намира достатъчно голям кухненски нож. Никой няма да разбере, че съм го извършил аз. След онова, което стори с Мерин Уилямс, сигурно стотина души в този град мечтаят да те видят мъртъв. Ще стана герой, макар, че никой няма да го знае освен мен. Татко ми би се гордял с мен.

— Да — каза Иг и отново напрегна воля и я вложи в рогата. — Ела да ме хванеш. Знаеш, че го искаш. Не чакай, давай, направи го сега !

Това бе музика за ушите на Ханити и той се нахвърли — не заобиколи през вратата, а се метна направо през междинния прозорец, горната му устна се вдигна и оголи зъбите му — гримаса на гняв или ужасяваща усмивка. Подпря се с ръка на плота и се хвърли с главата напред през прозореца, а Иг хвана тенджерата за дръжката и я метна.

Ханити беше бърз и вдигна свободната си ръка, за да запази лицето си, когато два литра вряла вода го заляха; водата обля ръката му, пръски опариха грамадната му плешива глава. Той изпищя и се хвърли на кухненския под, а Иг вече търчеше към вратата. Ханити все пак имаше време да стане и да запокити палката подире му. Тя уцели лампата на една странична масичка и лампата избухна. Иг вече беше изскочил на стълбището и хвърчеше надолу по стъпалата, прескачаше по пет наведнъж, сякаш му бяха поникнали не рога, а крила.

Някъде на юг от града той спря отстрани на пътя и слезе на банкета, обгърна се с ръце и изчака да спре да трепери.

Тресеше го на яростни пристъпи, които разтърсваха крайниците му, но колкото по-дълго стоеше там, толкова повече нарастваха и интервалите между пристъпите. След малко напълно отшумяха и го оставиха омаломощен и замаян. Чувстваше се лекичък като кленово семенце, и също тъй податлив следващият бурен порив на вятъра да го завърти във вихъра си. Цикадите бръмчаха — звук от фантастиката, смъртоносният лъч на пришълците.

Значи той беше прав, вярно бе разчел ситуацията. Лий по някакъв начин оставаше извън обхвата на рогата. Лий не беше забравил, че е виждал Иг вчера, както бяха забравили другите — той знаеше, че Иг е заплаха за него. Щеше да търси начин да докопа Иг, преди Иг да изнамери как да докопа него. На Иг му бе нужен план, което беше лошо — досега не бе успял да изработи действен план да закуси и му прималяваше от глад.

Качи се в колата и седна, сграбчил кормилото; опитваше се да реши накъде да хване сега. Хрумна му, почти наслуки, че днес е осемдесетият рожден ден на баба му и че тя бе извадила късмет да го доживее. Следващата му мисъл беше, че е вече обяд и цялото му семейство ще е в болницата да ѝ изпеят „Честит рожден ден“ и да ядат торта край леглото ѝ, което означаваше, че хладилникът на мама нямаше да е под отбрана. У дома бе единственото място, където винаги можеше да разчиташ да те нахраня, когато нямаше къде другаде да отидеш — това не беше ли някаква поговорка?

Разбира се, часовете за свиждане можеше и да са по-късно през деня, помисли си той, докато вече завиваше с колата обратно на пътя. Нямаше гаранция, че къщата ще е празна. Но имаше ли значение дали семейството му си е у дома? Той щеше да ги подмине и те щяха да забравят, че са го виждали, в мига, в който излезе от стаята. Което повдигаше основателен въпрос: щеше ли Ерик Ханити да забрави току-що случилото се в апартамента на Глена? След като Иг му е попарил главата? Иг не знаеше.

Той не знаеше и дали наистина би могъл да подмине семейството си. Знаеше , че не би могъл да подмине Тери. Трябваше да се оправи с Лий Турно, да, но трябваше да се види и с Тери. Да го изключи, да го остави да се изплъзне обратно към живота си в Ел Ей, щеше да е грешка. Мисълта Тери да се върне в Ел Ей да си свири шашавите шоу мелодийки в „Оранжерията“ и да намига на кинозвездите отвращаваше Иг и го изпълваше с вдъхновяваща омраза. Шибаният Тери имаше няколко нещица, за които дължеше отговор. Не би ли било яко да го завари сам вкъщи? Прекалено беше да се надява на такова нещо. Това щеше да е дяволски късмет.

Иг реши да паркира на противопожарната ивица на четиристотин метра от тях и да отиде пеш до задната страна на къщата, да се покатери през оградата и да се промъкне вътре, но после си каза „Майната му!“ и подкара гремлина право нагоре по автомобилната алея. Беше твърде горещо да се промъква незабелязано, а и умираше от глад.