Джо Хил - Рога

Той си мислеше за онова, което тя му беше признала за Лий Турно сутринта. Лий, първото ѝ влюбване, който крадеше за нея. На Иг не му и беше хрумвало, че ще ревнува Глена заради секс — той никога не беше вярвал, че от връзката им може да излезе нещо или в някакъв смисъл е нещо изключително. Те бяха съквартиранти, които се чукаха, а не двойка с бъдеще, но при мисълта как Глена пада на колене пред Лий Турно и Лий си го набутва в устата ѝ на Лий му прималяваше от погнуса, граничеща с нравствен ужас. Мисълта Лий Турно изобщо да припари до Глена го поболяваше и го караше да се бои за нея, но нямаше време да размишлява за това. Телефонът циклеше на последното съобщение и миг по-късно Тери отново заговори в ухото му.

„Още съм в болницата — каза той. — Честно, повече се тревожа за тебе, отколкото за Вира. Никой не те знае къде си, а ти не си вдигаш шибания телефон. Минах покрай апартамента да те търся. Глена каза, че не те е виждала от снощи. Да не сте се скарали? Тя хич не изглеждаше добре. — Тери млъкна, и когато отново заговори, се усещаше, че претегля и преценява думите си, преди да ги изрече, подбира ги с неестествена грижливост. — Знам, че съм ти говорил по някое време, откакто се прибрах, обаче не помня дали сме правили планове, не знам. Главата ми не е наред. Като получиш това съобщение, обади се. Кажи ми къде си. — Иг си помисли, че това е всичко, че сега Тери ще затвори. Вместо това се чу как той пое колебливо дъх, а после, с дрезгав, уплашен глас, брат му произнесе: — Защо не помня за какво сме си говорили последния път, като си говорихме?“

Всяка свещ хвърляше своя собствена сянка върху сводестия тухлен таван, и затова шестима безлики дявола се бяха скупчили над Иг, опечалени в черно, събрали се над ковчега. Те се клатушкаха насам-натам в такт с погребална песен, която чуваха само те.

Иг дъвчеше брадата си, тревожеше се за Глена, чудеше се дали Лий Турно щеше да отиде при нея тази вечер да го търси. Но когато ѝ се обади, телефонът ѝ не иззвъня и се включи на гласова поща. Не остави съобщение. Не знаеше какво да каже. „Здрасти, мило, няма да се прибирам тая вечер… Искам да остана по-далече, докато разбера какво да правя с рогата, дето ми растат на главата. А, и между другото, недей да духаш довечера на Лий Турно. Той не е свестен човек.“ Щом тя не вдигаше телефона, значи вече спеше. Беше казала, че не ѝ е добре. Значи, стига. Зарежи. Лий нямаше да ѝ строши вратата с брадва посред нощ. Лий би предпочел да отстрани Иг като заплаха по начин, който би го изложил на крайния минимум риск.

Иг повдигна бутилката към устните си, но от нея не се изля нищо. Беше я пресушил доста отдавна, и все още си беше празна. Това го вбеси. Не стига, че бе изключен от човечеството, ами трябваше и да стои трезвен. Той се обърна да захвърли бутилката, после се сепна и се вторачи през отворената врата на пещта.

Змиите се бяха промъкнали в леярната и бяха толкова много, че въздухът се стрелна навън от дробовете му. Дали имаше стотина? Стори му се, че може и да има — мърдаща плетеница пред вратата на пещта, с алчни очи, лъщящи на светлината на свещите. След кратко колебание той метна шишето, то се разби пред тях и се пръснаха стъкла. Повечето влечуги се изхлузиха и се скриха в купове от тухли, или изчезнаха от погледа му през някоя от многобройните врати. Някои обаче само се отдръпнаха малко по-назад, спряха се и се вторачиха в него почти обвинително.

Той им затръшна вратата, тръшна се на мръсното легло и придърпа одеялото върху себе си. Мислите му бяха буря от гневен шум — хора му крещяха, признаваха греховете си и молеха за позволение да грешат още, и не му идваше наум как изобщо ще заспи, но сънят го откри, нахлузи черна торба на главата му и задуши съзнанието му. Шест часа той спа като мъртвец.

Иги се събуди в пещта, увит в старото опикано одеяло. Под комина беше освежително прохладно и той се чувстваше силен и здрав. Когато съзнанието му се проясни, му хрумна нещо — най-щастливата мисъл в живота му. Той е сънувал, всичко е сън. Всичко, случило се предния ден.

Беше пиян и скапан, беше се изпикал на кръста и върху Дева Мария, бе проклинал Господ и собствения си живот, бе обзет от опустошителен гняв — да, нова се беше случило. Но после, в празнината след това, се беше довлякъл тук, в леярната, и беше припаднал. Останалото беше особено ярък кошмар — откритието, че са му пораснали рога, слушането на ужасни признания едно след друго, довели до най-лошото — страшната и невъзможна тайна на Тери, отпускането на спирачката на инвалидната количка и блъсването на Вира надолу по хълма, посещението в службата на конгресмена и объркващия му сблъсък с Лий Турно и Ерик Ханити, и после пристигането тук, в леярната и укриването му в разрушената доменна пещ от тълпа влюбени влечуги.