Джо Хил - Рога

Забави ход и зави. Гремлинът задрапа по чакъления път с едно платно, край който и от двете страни растяха дървета. На петнайсетина от магистралата една верига прегради шосето, а на нея висеше издраскана от сачми табела „Частен имот. Не влизай“. Той излезе от пътя, заобиколи я и пак се върна в коловоза.

Скоро между дърветата се показа леярната. Тя се издигаше на откритото място на върха на хълм и слънцето трябваше да я огрява, ала беше тъмна, като че бе в сянка. Може би облак бе затулил слънцето; но когато Иг се взря нагоре през предното стъкло, той видя ясно до невъзможност привечерно небе.

Кара, докато стигна края на поляната, заобикаляща останките на леярната, и спря колата. Остави мотора да работи и слезе.

Когато Иг беше дете, леярната винаги му се приличаше на руини на замък, излязъл направо от приказките на братя Грим място вдън тъмните гори, където лошият принц можеше да подмами невинна душа и да я погуби — и, както се оказа, тъкмо това се бе случило тук. С изненада откри като възрастен, че тя в края на краищата не беше чак толкова далече сред гората, само на около триста метра от шосето. Иг тръгна към мястото, където бяха открили тялото ѝ и където приятелите и семейството ѝ поддържаха лобното ѝ място. Той знаеше пътя, често бе ходил там след смъртта ѝ. След него запълзяха змии, но той се престори, че не ги забелязва.

Черната череша беше там, където я бе оставил предната нощ. Той беше изтръгнал нейните снимки от клоните ѝ. Те лежаха разхвърляни сред бурени и храсталаци. Кората, белезникава и люспеста, се белеше и отдолу се показваше изгнилата червеникава дървесина. Иг бе извадил патката си и се беше изпикал в бурените, беше опикал краката си и лицето на пластмасовата фигурка на Дева Мария, оставена в естествената хралупа между два от най-дебелите корени. Беше презрял тази Мария с идиотската ѝ усмивка, символ на история, която не значеше нищо, слугиня на Бог, който не бе добър към никого. Той не се съмняваше, че Мерин е призовавала Господа тук, на това място, докато са я изнасилвали и убивали — в душата си, ако не гласно. Отговорът на Господа бе, че поради твърде многото обаждания тя трябва да изчака, докато умре.

Сега Иг погледна небрежно статуетката на Мария, извърна очи, но после я погледна втори път. Светата майка изглеждаше така, сякаш я бяха пърлили на огън. Дясната половина на усмихнатото ѝ, блажено лице беше обгоряло в черно като бонбон маршмелоу, оставен да прегори, докато се е пекъл на лагерния огън. Другата половина на лицето ѝ се бе разтекла като восък. Беше намръщена и разкривена. Щом я погледна, на Иг за кратко му се замая главата, той залитна и стъпи върху нещо кръгло и гладко, което се търкулна под тока му и…

… настана нощ, и звездите кръжаха в небето, а той се взираше нагоре в клоните и реещите се леко листа, и той каза: „Виждам те горе.“ На кого говореше — на Господ? Люлееше се на пети в топлата нощ, преди да…

… тупне по задник, да стовари дупе върху земята. Огледа около краката си и видя, че е стъпил върху бутилка вино, същата бутилка, която бе донесъл предната нощ. Наведе се, вдигна я и я разтърси, и виното забълбука вътре.

Той стана, вирна пак глава и се втренчи нервно в клоните на черната череша. Листата горе шумоляха леко. Той раздвижи език в лепкавата, гадна на вкус кухина на устата си, после се обърна и тръгна обратно към колата.

По пътя Иг настъпи една-две змии, все така без да им обръща внимание. Извади тапата и отпи една глътка. Виното беше топло — цял ден се беше пекло на слънце, но му беше все едно. То имаше вкуса на Мерин, когато той плъзваше език между бедрата ѝ, вкус на масла и бакър. Имаше вкус и на бурени, сякаш по някакъв начин бе попило благоуханието на самото лято след една вечер, прекарана под дървото.

Иг потегли към леярната; колата леко се друсаше по обраслата с трева поляна. Щом наближи сградата, той огледа старата леярна за признаци на живот. В летен ден от собственото му детство, в гореща августовска вечер, половината хлапета от Гидиън щяха да са тук, навън и да търсят да забършат нещо — цигарка, бира, целувка, обарване или сладкия вкус на собствената им смъртност на пистата „Ивъл Канивъл“. Но в последните слънчеви лъчи мястото беше пусто и безлюдно. Може би откакто бяха убили тук Мерин, хлапетата вече не обичаха толкова да идват насам. Може би смятаха, че мястото е обитавано от духове. Може и да беше.

Той заобиколи към задната страна на сградата и паркира колата от едната страна на пистата „Ивъл Канивъл“, настани я под сянката на един дъб. Синя пола на волани, дълъг черен чорап и нечие палто висяха на клоните, сякаш дървото раждаше мухлясали мръсни дрехи. Зад предната броня старите, ръждясали тръби се спускаха към водата. Той спря мотора и слезе да се поогледа.