Джо Хил - Рога

— Искам да те видя как издъхваш, без надежда и в страх, в калта — заяви Иг. — Също като нея.

Лий се усмихна, сякаш са му направили комплимент.

— Направи го тогава — рече той. — Хайде, направи го. — Бързо пристъпи напред и се хвърли към Иг, а Иг отвори вратата на колата между тях и я блъсна към Лий.

Тя се вряза в краката на Лий с трясък и нещо се удари в асфалта — тупуррр, дрън, чат! Иг мярна червено швейцарско ножче с десетсантиметрово острие, което се въртеше на земята. Лий залитна, издиша рязко, с остро пъшкане, и Иг използва момента, за да се шмугне в колата през пътническото място и да седне зад волана. Дори не си даде труда да затвори пътническата врата.

— Ерик! — кресна Лий. — Ерик, той има нож!

Но гремлинът оживя със стържеща, продрана кашлица и кракът на Иг напипа газта още преди да се е настанил на седалката. Погледът му се стрелна към огледалото за обратно виждане и той видя Лий и Ерик сред облака прах. Здравото дясно око на Лий отново бе затворено и той размахваше ръка срещу кълбящия се прахоляк. Полусляпото ляво око обаче беше отворено и се взираше подир Иг с някаква отчуждена заплененост.

На връщане той не тръгна по междущатското шосе — връщане къде? Не знаеше. Иг караше механично, без никаква съзнателна идея за посока. Не бе сигурен какво му се е случило току-що. Или по-скоро знаеше какво се е случило, но не и какво означаваше. Не заради някоя дума или действие на Лий — а заради неизреченото и неизвършеното от него. Рогата не бяха го засегнали. Единствено Лий от всички хора, с които Иг си бе имал работа днес, беше казал на Иг само онова, което искаше; признанието му беше обмислено решение, а не безпомощен импулс.

Иг искаше да се махне от шосето възможно най-скоро. Дали Лий щеше да извика полиция и да им каже, че Иг се е появил в състояние на умопомрачение и го е нападнал с нож? Не, всъщност Иг не го очакваше. Лий нямаше да намесва закона в тази история, ако можеше да избегне това. И все пак, Иг спазваше ограничението на скоростта и следеше в огледалото за обратно виждане за патрулки.

Искаше му се да се владее хладнокръвно, да си изпипа бягството като доктор Дре — да е леден пичага, — но нервите му бяха изпокъсани и се задъхваше. Най-сетне бе стигнал до ръба на емоционалното изтощение. Критични системи се изключваха. Не можеше да продължава така. Трябваше да овладее онова, което му се случваше. Имаше нужда от шибан трион , острозъб трион, трябваше да отреже тези окаяни неща от главата си.

Слънцето току присветваше в стъклото — успокояващо, хипнотично повторение. По същия начин образи изскачаха в мислите на Иг. Отвореното швейцарско ножче на земята, Вира, която се носи с количката надолу по хълма, Мерин, която му присветва с кръстчето в онзи ден преди десет години в църквата, рогатото му изображение в наблюдателния монитор в офиса на конгресмена, златното кръстче на шията на Лий, блестящо на летните лъчи… И Иг трепна в изненада и коленете му се блъснаха в кормилото. Странна, неприятна мисъл му хрумна, невъзможна мисъл — че Лий носи нейното кръстче, беше го свалил от мъртвото ѝ тяло като трофей. Ала не, тя не го носеше в последната им вечер заедно. И все пак — то беше нейното. Беше просто златно кръстче като всяко друго, по него нямаше никакъв белег, който да показва кому е принадлежало, и все пак той беше сигурен, че е същото кръстче, което тя е носила в първия ден, когато я видя.

Иг неспокойно подръпваше брадата си и се питаше дали би могло да е толкова просто, дали кръстчето на Мерин бе обезвредило рогата, бе заглушило въздействието им някак си. Кръстовете отблъскваха вампирите, нали? Не, това беше по-зле от глупости, това бяха безумия. Той бе влязъл по-рано тази сутрин в Божия дом и отец Моулд и сестра Бенет си бяха изпели и майчиното мляко, бяха си признали тайните и му бяха искали позволение да грешат.

Но отец Моулд и сестра Бенет не се намираха в църквата. Бяха под нея. Това място не беше свято. Беше спортна зала. Носеха ли кръстове, имаше ли по тях някакъв знак на вярата им? Иг си спомни кръста на отец Моулд, увиснал на единия край на деветкилограмовата щанга над лежанката и шията на сестра Бенет, на която не висеше нищо. Какво ще кажеш за това , Иг Периш? Иг Периш не каза нищо — шофираше.

Обковано с дъски заведение на „Дънкин Донътс“ профуча отляво и той разбра, че се намира близо до градската гора, недалече от пътя, изкачващ се нагоре към старата леярна. На няма и половин миля от мястото, където бяха убили Мерин, същото онова място, където бе отишъл снощи, за да кълне и беснее, и да пикае, и да падне в несвяст. Сякаш цялото движение на деня просто бе описало голям кръг, който винаги и неизбежно щеше да го довежда обратно там, откъдето е тръгнал.