Джо Хил - Рога

Иг с мъка удържаше краката си да не се разтреперят. Ханити бе надвиснал, по-тежък с петдесетина килограма, и стърчеше над него с цяла педя.

— Дошъл съм само да разменя няколко думи с Лий.

— Знам какво ще направиш на бис — заяви Ерик Ханити, сякаш Иг не беше отговорил. — Идваш в офиса на конгресмен със съвсем превъртял мозък и оръжие, скрито в якето. Имаш оръжие, нали? Затова си го сложил това яке, да го скриеш. Имаш патлак, и аз ще те застрелям, и ще ме сложат на първа страница на „Бостън Хералд“ затова, че съм пречукал душевноболния брат на Тери Периш. Няма ли да е яко? Последния път, като видях брат ти, той ми предложи безплатни билети за шоуто му, ако някога се замъкна в Ел Ей. Тикаше ми в лицето колко му е пораснала работата, лайно с лайно. Иска ми се да бъда онзи, който героично те застрелва в шибаното лице, преди пак да можеш да убиваш. После, на погребението, може да питам Тери дали все още може да ме уреди с билети. Само за да му видя физиономията. Хайде, Иг, мини през детектора за метал, та да имам оправдание да ти гръмна умствено увредения гъз.

— Няма да влизам при никого. Ще изчакам навън — каза Иг и вече отстъпваше към вратата; усещаше хладни петна от пот под мишниците. Дланите му бяха хлъзгави. Щом бутна вратата с лакът да я отвори, ракетата се плъзна и за един ужасяващ миг му се стори, че ще се изхлузи пред Ханити и ще падне на пода, но успя да я прихване с палец и да я задържи на място.

Ерик Ханити наблюдаваше с алчен, почти животински поглед как Иг излиза отново на слънце.

Преходът от хладния офис към пърлещата жега на следобеда за кратко замая Иг. Небето светна, после помрачня и пак светна.

Той беше съвсем наясно какво прави, докато пътуваше към офиса на конгресмена. Изглеждаше просто, изглеждаше правилно. Сега обаче виждаше, че е било грешка. Той нямаше да убие Лий Турно със сигнална ракета (само по себе си — комично абсурдна идея). Лий изобщо нямаше да излезе да разговаря с него.

Докато вървеше през паркинга, крачката му се ускори, заедно с тупкането на сърцето му. Правилно беше да си тръгне, да хване обратния път към Гидиън. Да намери място, където да бъде сам, на спокойствие, и да поразмишлява. Да си подреди мислите. След преживяния ден той имаше отчаяна нужда да си подреди мислите. Да дойде тук беше постъпка, така съвършено безразсъдна и импулсивна, че като си помислеше, че си го е позволил, и се плашеше. Някаква част от него смяташе, че има голяма вероятност Ерик Ханити вече да събира подкрепления и ако скоро не потегли, изобщо няма да може да тръгне. (Но друга част гукаше кротко: „След десет минути Ерик няма и да помни, че си бил тук. Та той дори не разговаряше с теб . Разговаряше със собствения си дявол.“).

Иг метна ракетата отзад в гремлина и затръшна капака на багажника. Тъкмо заобиколи до шофьорската врата — и чу, че Лий го вика.

— Иги?

Вътрешната температура на Иги се промени, щом чу гласа на Лий — падна с няколко градуса, сякаш беше изгълтал наведнъж силно изстудено питие. Иг се обърна и се втренчи. Виждаше през трепкащата мараня как Лий се издига над асфалта — размазана и разкривена фигура, която ту се мяркаше, ту изчезваше; душа, а не човек. Късата му златиста коса сияеше, нажежена до бяло, все едно той бе в пламъци. Ерик Ханити стоеше до него, плешивото му теме ослепително лъщеше, ръцете му бяха скръстени на издутите гърди, с длани, скрити под мишниците.

Ханити остана на входа на щаба на конгресмена, но Лий тръгна към Иг — сякаш не стъпваше по земята, а вървеше по въздуха, струеше като течност в изпепеляващата жега на деня. Но щом се приближи, тялото му придоби вещественост и вече не беше струящ безплътен дух, силует, оформен от горещината и изкривените слънчеви лъчи, а най-сетне просто човек, стъпващ по земята. Носеше джинси и бяла риза, работническо облекло, което го правеше да прилича по-скоро на дърводелец, отколкото на политическо подставено лице.

Синьото дясно око на Лий беше точно с цвета на изпепеленото августовско небе над тях. Уврежданията на лявото око не бяха довели до обичайната катаракта, която образуваше кремавобял филм върху ретината. Лий беше развил кортикална катаракта, проявяваща се като проблясък от много бледо синьо — ужасна бяла звезда, разцъфнала сред мастилото на зеницата му. Дясното око беше ясно и будно, втренчено в Иг, но другото бе леко извърнато навътре и като че се взираше в далечината. Лий казваше, че може да вижда с него, макар и неясно. Каза, че било като да гледаш през насапунисан прозорец. Лий сякаш изпиваше Иг с дясното си око. Кой знае какво гледаше лявото.