Джо Хил - Рога

Слепоочията на Иг туптяха — беше все едно чук се стоварва върху нажежен метал, постоянни, звънтящи удари. Той зави от междущатското шосе и хвана магистралата към офис парка, където конгресменът държеше главната си квартира в сграда с голям клиновиден стъклен атриум, стърчащ от фасадата ѝ като нос на огромен стъклен танкер. Иг заобиколи към задния вход.

Асфалтираният паркинг зад сградата, две трети празен, се печеше на следобедната жега. Иг паркира, грабна синьото си найлоново яке от задната седалка и слезе от колата. Беше прекалено горещо за връхна дреха, но въпреки това го облече. Приятно му беше как слънцето напича лицето и главата му и трептящата мараня от жегата над асфалта пред него. Направо ликуваше под лъчите.

Вдигна вратата на багажника и отвори долното отделение. Щангата беше завинтена към долната срана на метален панел, но болтовете бяха ръждясали и от усилията да ги развие ръцете го заболяха. Отказа се и погледна в аварийния комплект. В него имаше магнезиева сигнална ракета — тръба, увита в червена хартия, омазнена и гладка. Ухили се. Ракета — адски по-яко в сравнение с щангата. Можеше да изгори с нея хубавичкото личице на Лий. Да го ослепи и с другото око, може би — това си беше все едно да го убие. Освен това ракетата повече подхождаше на Иг от щангата — не беше ли утвърдено схващане, че огънят е единственият приятел на дявола?

Иг пресече асфалта в маранята и жегата. Това лято прииждащите на всеки седемнайсет години цикади излизаха да се чифтосват и дърветата зад паркинга жужаха от тях — плътно, отекващо барабанене, като шума от голям механичен бял дроб. Звукът им изпълваше главата му, той бе звукът на неговото главоболие на лудостта, на неговия проясняващ гняв. Припомни си откъслек от „Откровението на Йоан“: „И от дима излязоха скакалци по земята.“ Цикадите излизаха на всеки седемнайсет години, за да се изчукат и да умрат. Лий Турно беше буболечка, не по-добра от цикадите — всъщност много по-гадна. Беше свършил работата с изчукването, сега можеше да умре. Иг щеше да му помогне. Докато вървеше през паркинга, той пъхна ракетата в ръкава на якето си и я придържа с десница.

Стигна до двойна врата от плексиглас с отпечатано на нея името на почитаемия конгресмен от Ню Хемпшир. Беше огледална и той видя отражението си там — мършав изпотен мъж с яке с вдигнат догоре цип, който изглеждаше така, сякаш е дошъл да извърши престъпление. Да не споменаваме, че беше рогат. Върховете бяха пробили кожата му на слепоочията и костта отдолу беше порозовяла от кръвта. Още по-страшна от рогата обаче беше усмивката му. Ако стоеше от другата страна на вратата и се видеше как идва, щеше да врътне ключалката и да извика полиция.

Той нахълта в климатизираното и застлано с килими спокойствие. Дебел мъж с подстрижка „канадска ливада“ седеше зад бюро и бодро разговаряше по микрофон със слушалки. Току вдясно от бюрото имаше контролно-пропускателен пункт, където посетителите трябваше да минат през детектор за метал. Полицай на петдесет и нещо седеше зад рентгеновия монитор и дъвчеше дъвка. През плъзгащата се плексигласова преграда на рецепцията се виждаше гола стаичка с картата на Ню Хемпшир, забодена с кабарчета на стената и наблюдателен монитор на маса. Втори полицай, грамаден плещест мъж, седеше там на една сгъваема маса, наведен над някакви документи. Иг не виждаше лицето му, но имаше дебел врат и голяма бяла плешива глава, в чийто вид имаше нещо смътно непристойно.

Това нервира Иг — тези полицаи, този детектор за метал. Гледката им събуди лоши спомени за летище Логан и трескава пот изби по тялото му. Не беше идвал тук при Лий повече от година и изобщо не помнеше преди да се е налагало да се минава през някаква охрана.

Администраторът каза в микрофона „Довиждане, сладурче“, натисна едно копче на бюрото си и погледна Иг. Администраторът имаше голямо, кръгло, луноподобно лице и сигурно името му беше Чет или Чип. Зад очилата с квадратна рамка в будния му поглед се четеше ужас или слисване.

— Да ви помогна? — попита той Иг.

— Да. Бихте ли…

Но тогава нещо друго привлече вниманието на Иг — наблюдателният монитор в стаята от другата страна на плексигласовата преграда. Той излъчваше изглед от приемната, видян през широкоъгълен обектив — растенията в саксии, безобидните плюшени дивани и самият Иг. Само че нещо с монитора не бе наред. Иг постоянно се разделяше на две застъпващи се фигури, които рязко се сливаха пак в една; това изображение беше трепкащо и нестабилно. Първоначалното изображение на Иг го показваше такъв, какъвто е — блед, хилав мъж с трагично оредяла коса, козя брадичка и извити рога. Но го имаше и онзи вторичен образ — сянка, тъмна и безлична, която ту трепваше на екрана, ту изчезваше. Тази негова втора версия беше без рога — изобразяваше не този, който е, а този, който е бил. Все едно гледаше как собствената му душа се мъчи да се изтръгне на свобода от демона, към когото бе прикована.