Джо Хил - Рога

— Защото не можеш да се удържиш.

— Прав си, не мога — потвърди тя и потръпна; отговор, който съдържаше отявлени сексуални намеци.

— Какво е сторил баща ти на майка ти и на теб? Той… нараняваше ли ви? — попита Иг; не беше уверен, че наистина иска да знае.

— Той ни казваше, че ни обича, но лъжеше. Избяга във Вашингтон с учителката ми от пети клас. Създадоха семейство, роди му се още една дъщеря, и нея той обича повече, отколкото някога е обичал мен. Ако наистина ме е обичал, щеше да ме вземе със себе си, а не да ме остави с майка ми — сърдита стара кучка, която те вкарва в депресии. Той каза, че щял винаги да присъства в живота ми, ама нищо подобно. Мразя лъжците. Другите лъжци, искам да кажа. Моите собствени историйки не вредят на никого. Искаш ли да знаеш историйката, която разказвам за теб и гаджето ти?

Пицата, която Иг беше изял, тежеше в стомаха му — буца от тесто.

— Май не.

Лицето ѝ се изчерви от възбуда и усмивката ѝ се върна.

— Понякога хората влизат и питат какво си ѝ сторил. Аз винаги от един поглед мога да разбера колко искат да знаят, дали искат само най-основното, или и гадни подробности. Колежанчетата обикновено искат да узнаят гадостите. Казвам им, че след като си ѝ размазал мозъка, си я обърнал и си опънал трупа отзад.

Иг се опита да се изправи, удари коленете си в долната страна на плота и същевременно чукна с рогата абажура от цветно стъкло, увиснал над масата. Лампата се залюшка и рогатата му сянка се хвърли към сервитьорката, а после се дръпна назад, пак се хлъзна към нея и пак се дръпна. Иг трябваше да седне пак, болката пулсираше зад коляновите му капачки.

— Тя не беше… — заговори той. — Това не е… Ти, шибана извратена кучко!

— Такава съм — призна сервитьорката с нотка на гордост.

— Толкова съм лоша! Но трябва да им видиш физиономиите, като им разказвам. Особено момичетата са във възторг от тази част. Винаги е вълнуващо да слушаш как някой е бил осквернен . Всички обичат доброто сексуално убийство, и по мое мнение още няма такава история, която не може да се подобри с малко содомия.

— Ти разбираш ли, че говориш за някого, когото обичах? — попита Иг. Сякаш някой бе остъргали разранил дробовете му, трудно му беше да си поема дъх.

— Разбира се — отвърна тя. — Затова си я убил. Хората обикновено убиват заради това. Не от омраза, а от любов. Понякога ми се иска баща ми да бе обичал майка ми и мен достатъчно, че да ни убие, а после — и себе си. Тогава щеше да стане голяма, ужасна трагедия, а не просто поредната тъпа и потискаща раздяла. Ако бе имал куража за двойно убийство, всички щяха да ни дават по телевизията.

— Не съм убил приятелката си — каза Иг.

При тези думи сервитьорката най-сетне реагира видимо — намръщи се и устните ѝ се свиха в израз на озадачено разочарование.

— Е, това не е гот. Мисля си, че щеше да си много по-интересен, ако беше убил някого. Разбира се, на главата ти растат рога. Готино! Мод ли е?

— Мод?

— Модификация на тялото. Сам ли си го причини?

Въпреки че още не можеше да си спомни предната вечер — спомняше си всичко до пиянската си изцепка в гората край леярната, но след това идваше само ужасно бяло петно, — той знаеше отговора на този въпрос. Хрумна му мигновено и без усилия.

— Да — каза той. — Сам.

Сервитьорката каза, че той щял да е по-интересен, ако убие някого, и той реши — защо да не убие Лий Турно?

Радостно беше да знае къде отива, да се качи отново в колата с определена цел. Щом потегли, гумите разхвърляха кал. Лий работеше в офиса на един конгресмен в Портсмут, Ню Хемпшир, на четирийсет минути път, и Иг беше в настроение да се поразходи с колата. Можеше да използва времето, докато пътува, за да измисли как да го направи.

Първо му хрумна да използва ръцете си. Да го удуши, както той бе удушил Мерин, Мерин, която бе обичала Лий, беше първата, която отиде у тях да го утешава в деня на смъртта на майка му — и Иг се вкопчи във волана, сякаш вече душеше Лий, и го разтърси напред-назад толкова силно, че кормилният вал се разтрака. Омразата към Лий бе най-хубавото нещо, което Иг беше чувствал от години.

Втората му мисъл беше, че в багажника трябваше да има щанга. Той можеше да си сложи анорака — той беше метнат на задната седалка — и да пъхне щангата в ръкава си. Когато Лий застанеше пред него, можеше да я остави да се изплъзне в ръката му и да го фрасне с нея по главата. Иг си представяше влажното шляп! на щангата, врязала се в черепа на Лий, и потръпна от възбуда.