Джо Хил - Рога

Докато стигне до колата, дрехите му станаха вир-вода. Даде на заден още преди фаровете да светнат. Пусна чистачките на пълна мощност и те зашибаха дъжда, но натрупалата се вода потече по предното стъкло като река и изкриви изгледа. Чу трясък, огледа се назад и видя, че се е блъснал в телефонен стълб.

Нямаше да слезе и да огледа щетите. Дори не му мина през ум. Ала преди да завърти и излезе на магистралата, погледна през страничния прозорец и през капките вода по стъклото я видя, застанала на три метра от него, обгърнала се с ръце в дъжда, косата ѝ висеше на мокри кичури. Тя гледаше нещастно към паркинга и към него, но не му махна да спре, да изчака, да се върне. Иг натисна газта и потегли.

Светът зад стъклото се размазваше — импресионистична мацаница от зелени и черни оттенъци. В късния следобед температурата се беше покачила до цели трийсет и седем градуса, гонеше четирийсет. Климатикът беше пуснат силно и Иг го бе оставил цял ден да работи така. Седеше, облъхван от мраз, и смътно осъзнаваше, че трепери в мокрите си дрехи.

Чувствата го заливаха на вълни и на издишване я мразеше и искаше да ѝ го каже и да види по изражението ѝ, как тя го осъзнава. На вдишване усещаше как го пробожда ужасно угризение, че е заминал и я е зарязал на дъжда, и му се искаше да се върне и да ѝ каже тихо да се качва в колата. Представяше си я как все още стои на дъжда и го чака. Вдигна очи към огледалото за обратно виждане, сякаш можеше да я види там, назад, но, разбира се, „Преизподнята“ вече беше останала на близо километър зад него. Вместо това видя, че полицейска кола го следва по петите, черна патрулка с лампи на покрива.

Той погледна спидометъра и откри, че кара с почти сто при ограничение шейсет. Бедрата му вече трепереха с почти болезнена сила. Той отпусна газта с разтуптяно сърце и когато видя затвореното и заковано с дъски заведение на „Дънкин Донътс“ отдясно на пътя, отби.

Гремлинът продължаваше да се носи шеметно и гумите изровиха пръстта и разхвърляха камъни. В страничното огледало видя как патрулката отмина. Само че изобщо не беше патрулка, а просто черен джип с багажник на покрива.

Седеше и трепереше зад волана и чакаше разтупканото му сърце да се поуспокои. След малко реши, че ще е грешка да продължи в такова време толкова пиян. Щеше да изчака дъждът да спре; той вече отслабваше. Следващата му мисъл беше, че Мерин може да се опита да му се обади у дома, за да се увери, че се е прибрал благополучно, и щеше да е доволен майка му да каже: „Не, Мерин, още го няма. Всичко наред ли е?“

После се сети за мобилния си телефон. Мерин сигурно щеше първо да го потърси на него. Извади го от джоба си, изключи го и го захвърли на пода, под пътническата седалка. Не се и съмняваше, че тя ще позвъни, и идеята да си въобрази, че нещо му се е случило, че е преживял злополука или, в нещастието си, нарочно се е забил с колата в някое дърво, си я биваше.

Следващото нещо беше да престане да трепери. Той спусна облегалката си, спря мотора, взе едно яке от задната седалка и зави с него краката си. Заслуша се в дъжда, който барабанеше все по-бавно по покрива на гремлина — енергията на бурята вече се беше изразходила. Затвори очи и се отпусна, заслушан в плътния, кънтящ ритъм на пороя, и не ги отвори чак до седем сутринта, когато слънчевите лъчи се показаха между дърветата.

Прибра се бързо, мушна се под душа, облече се, събра си багажа. Не така смяташе да напусне града. Майка му, баща му и Вира закусваха заедно в кухнята и родителите му като че се развеселиха, като го видяха как търчи наоколо, ошашкан и неорганизиран. Не го попитаха къде е бил цяла нощ. Мислеха си, че знаят. Иг нямаше нито куража, нито време да им разкаже истината за случилото се. По лицето на майка му играеше лукава усмивчица и той предпочете да я остави да се усмихва, вместо да се поболява заради него.

Тери си беше у дома — „Оранжерията“ беше в лятна ваканция — и беше обещал на Иг да го закара до летище Логан, но още не беше станал. Вира каза, че цяла нощ бил навън със старата тайфа и не се прибрал чак до след изгрев-слънце. Вира чула как колата спира и погледнала навън тъкмо навреме да види как Тери повръща в двора.

— Жалко, че е у дома, а не там, в Ел Ей — каза баба му. — Папараците изтърваха страшна снимка. Голямата ТВ звезда връща вечерята си в розовите храсти. Това си е направо за списание „Пийпъл“. Дори не беше облечен със същите дрехи, с които излезе.

Лидия Периш погледна не толкова весело и зачовърка неспокойно грейпфрута си.