Джо Хил - Рога

— Господи, не. Защо изобщо ме питаш?

— Защото искам да знам всичко . Искам да знам всяко малко гадно нещичко, което не ми казваш, всяка мръсна тайна.

— Защо?

— Защото така по-лесно ще те намразя — отвърна Иг.

Сервитьорката стоеше вдървено до масата, замръзнала, докато им поднасяше новите питиета.

— К’во зяпаш, ебаси? — сопна ѝ се Иг, тя залитна и отстъпи крачка назад.

Сервитьорката не бе единствената, която ги гледаше. По другите маси, наредени около тяхната, се обръщаха глави. Неколцина зяпачи ги гледаха сериозно, а други, главно по-млади двойки, ги наблюдаваха весело, със светнали очи, и едва сдържаха смеха си. Нищо не беше толкова забавно като шумна публична раздяла.

Когато Иг отново погледна Мерин, тя се беше изправила зад стола си. Държеше в ръце вратовръзката му. Беше я вдигнала, когато той я захвърли, и оттогава неспокойно я сгъваше и разглаждаше.

— Какво правиш? — попита той и я хвана за рамото, когато тя се опита да се промъкне покрай него. Тя се блъсна в масата. Беше пияна. И двамата бяха пияни.

— Иг — каза тя. — Ръката ми.

Едва тогава той се усети колко силно стиска рамото ѝ, пръстите му се забиваха с такава сила, че напипваше костта. Нужно му бе съзнателно усилие да отпусне хватката.

— Не бягам — каза тя. — Искам една минутка, да се избърша — тя посочи лицето си.

— Не сме приключили с разговора. Много неща не ми казваш.

— Ако има неща, които не искам да ти кажа — рече тя — то не е от злоба. Просто не искам да гледам как страдаш, Иг.

— Късно е.

— Защото те обичам.

— Не ти вярвам.

Каза го, за да я нарани — той не знаеше честно дали ѝ вярва или не, и го обзе див изблик на възбуда, щом забеляза, че е успял. Очите ѝ се изпълниха с блестящи сълзи, тя залитна и отново се подпря с ръка на масата.

— И да съм криела неща от теб, то е било, за да те предпазя. Знам колко добър човек си. Ти заслужаваш повече от онова, което получи, след като се хвана с мен.

— Най-сетне — рече той. — Нещо, за което и двамата сме съгласни. Аз заслужавам повече.

Тя го изчака да каже още нещо, но той не можеше, пак се задъхваше. Тя се обърна и тръгна през тълпата към дамската тоалетна. Той допи мартинито си, докато я следеше как се отдалечава. Тя изглеждаше добре с бялата си блуза и перленосива пола, и Иг забеляза как няколко колежанчета се обърнаха след нея, а после един от тях каза нещо и другите се засмяха.

Иг чувстваше кръвта си гъста и бавна, усещаше как тя пулсира тежко в слепоочията му. Не усещаше присъствието на застаналия до масата мъж и не го чу да казва „Господине…“, не го забеляза, докато мъжът не се наведе да го погледне в очите. Беше с телосложение на културист, раменете му изпъваха спортната бяла тениска. Малки сини очички надничаха изпод костената канара на челото.

— Господине — повтори той. — Ще ви помолим със съпругата ви да си тръгнете. Не можем да позволим да обиждате персонала.

— Тя не ми е съпруга. Просто една, дето я чуках.

Здравенякът — барман? бияч? — продължи:

— Нямам нужда да ми хвърлят подобни изрази в очите. Отнесете си ги другаде.

Иг стана, извади портфейла си и остави две двайсетачки на масата, преди да се отправи към вратата. Щом тръгна, усети как го обзема чувство за справедливост. „Зарежи я“ — ето какво си помисли. Докато седеше срещу нея, му се искаше да изтръгва тайни от нея и междувременно да ѝ причини колкото се може повече неприятни чувства. Но сега, когато тя не му беше пред очите и можеше да си поеме дъх, той реши, че ще е грешка да ѝ даде още време да се оправдава за онова, което бе решила да му причини. Не искаше да остане и да ѝ даде шанс да разводни омразата му със сълзи и още приказки за това как го обичала. Той не искаше да разбира, не искаше и да ѝ съчувства.

Тя щеше да се върне и да завари масата празна. Отсъствието му щеше да каже повече, отколкото би могъл да се надява да изрече, ако остане. Нямаше значение, че трябваше да я откара. Голяма беше, можеше да си викне такси. Не твърдеше ли тя, че в това е целият смисъл той да чука някоя друга, докато е далече в Англия? Да се утвърди, според добрите ѝ намерения, като зрял човек?

Никога през целия си живот не се беше чувствал толкова сигурен, че постъпва както трябва, и докато вървеше към вратата, чуваше как се надигат аплодисменти, приглушено тропане на крака и пляскане на ръце, който се усилваше все повече и все повече, докато той най-сетне отвори вратата и погледна навън, където се изливаше порой с гръмотевици.