Джо Хил - Рога

— Късаш ли с мен? Искаш да скъсаш — и изчака чак досега , за да ми кажеш?

Сервитьорката стоеше до масата им с кошница чипс и скована усмивка.

— Желаете ли да поръчате? — попита тя. — Още нещо за пиене?

— Още едно мартини и още една бира, моля — отвърна Мерин.

— Не искам още една бира — каза Иг и сам не позна надебелелия си, кисел, почти детински глас.

— Тогава и двамата ще пием кий лайм мартини — поръча Мерин.

Сервитьорката се оттегли.

— Какво става, по дяволите? Аз имам самолетен билет, нает апартамент, служба. Очакват ме да бъда там, готов за работа, в понеделник сутринта, и ти ми тръсваш тая гадост. На какъв изход се надяваш тук? Искаш утре да им се обадя и да им кажа „Благодаря ви, че ми възложихте работата, която седемстотин кандидати искаха, но ще трябва да пропусна“? Да не ме подлагаш на проверка, за да видиш какво ценя повече — тебе или работата? Защото ако е това, трябва да знаеш, че е незряло и обидно!

— Не, Иг. Аз искам да заминеш, и искам да…

— Да изчукам някоя друга.

Раменете ѝ подскочиха. Той малко се изненада от самия себе си, не бе очаквал собствения му глас да прозвучи толкова грозно.

Но тя кимна и преглътна.

— Сега или по-късно, но ти бездруго ще го направиш.

На Иг му хрумна безумна мисъл, изказана с гласа на брат му: „Е, тъй е то — можеш да си изживееш живота като сакат или като мухльо.“ Иг не бе сигурен, че Тери някога е казвал подобно нещо, помисли си, че това изречение можеше да е изцяло плод на въображението му, ала все пак то изникна в ума му с яснотата на стих от любима песен, който си е спомнил.

Сервитьорката постави леко мартинито пред Иг, той го вдигна към устата си и изгълта една трета от чашата на един дъх. Никога преди не беше пил мартини и захарният му, суров изгарящ вкус го изненада. Той бавно се спусна по гърлото му и изпълни дробовете му. Гърдите му бяха пещ, по лицето му изби пот. Ръката му се вдигна към гърлото, напипа възела на вратовръзката. Той започна да се мъчи да го охлаби. Защо ли беше сложил риза с копчета? Щеше да се изпържи в нея. Беше същински ад.

— Винаги ще се дразниш, като се чудиш какво си изпуснал — продължи Мерин. — Такива са си мъжете. Просто подхождам практично. Няма да чакам да се омъжа за теб, та да се боря с твоята връзка на средна възраст с бавачката. Няма да бъда причина за твоите съжаления.

Той се бореше да запази търпение, да възстанови тона на спокойствие, на добро настроение. Спокойствие можеше да постигне, добро настроение — не.

— Не ми разправяй какво мислят другите мъже. Аз знам какво искам. Искам онзи живот, за който сме бленували през последните години, колкото там са на брой. Колко пъти сме обсъждали как да кръстим децата? Мислиш ли, че всичко това са били глупости?

— Мисля, че това е част от проблема. Ти живееш така, сякаш вече имаме деца, все едно вече сме женени. Но нямаме, и не сме. За тебе децата вече съществуват, защото живееш в мислите си, не в този свят. Аз не съм убедена, че изобщо някога съм искала деца.

Иг дръпна вратовръзката от врата си и я захвърли на масата. В момента не можеше да понесе нищо да се обвива около врата му.

— Можеше да ме преметнеш. Последните осем хиляди пъти, когато сме го обсъждали, говореше като увлечена от идеята.

— Не знам от какво съм увлечена. Не съм имала шанс да се отърва от теб и да помисля за собствения си живот, откакто сме се срещнали. Не съм имала един-единствен ден…

— Значи аз те задушавам? Това ли ми казваш? Пълни дивотии!

Тя извърна лице от него и впери безизразен поглед в пространството, искаше гневът му да се уталожи. Той вдъхна продължително, със свистене, каза си да не крещи и опита отново:

— Спомняш ли си онзи ден в къщата на дървото? — попита той. — Къщата на дървото, която така и не успяхме да намерим отново, мястото с белите пердета? Ти каза, че това не се случва с обикновените двойки. Каза, че ние сме различни. Каза, че нашата любов е белязана като неповторима, че на двама души дори на един милион не се дава онова, което е дадено на нас. Каза, че сме родени един за друг. Каза, че не можем да пренебрегнем знаците.

— Не беше знак. Беше само следобедно чукане в чужда къща.

Иг бавно завъртя глава на две страни. Да разговаря сега с нея беше като да размахва ръце срещу връхлитащо ято стършели. Полза никаква и те жилят — ала не можеше да се възпре.

— Не помниш ли, че я търсихме? Търсихме цяло лято и така и не я намерихме повече? И ти каза, че била въображаема къща на дървото?