Джо Хил - Рога

— За какво да ти напомни? — повтори Иг, но Лий трепереше от усилия да не заридае и така и не успя да му каже.

Иг потегли и се заотдалечава от къщата на родителите си, от потрошеното тяло и разбитата количка на баба си, от Тери и ужасното му признание, без да има никаква представа къде отива. По-скоро знаеше къде няма да отиде: в апартамента на Глена, в града. Не би понесъл да види още едно човешко лице, да чуе още един човешки глас.

Наум той натискаше една врата, за да не се отвори и хвърляше всичките си умствени усилия, за да я подпира, докато двама души я блъскаха от другата страна и се опитваха да се наврат в мислите му — брат му и Лий Турно. Бе нужно да напрегне цялата си воля, за да попречи на натрапниците да нахлуят в последното му убежище, да ги задържи извън ума си. Не знаеше какво ще се случи, когато те се промъкнат най-сетне през онази врата, не беше сигурен как ще постъпи той.

Иг пое по тясното щатско шосе, през огрени от слънцето открити пасища и под дървета, надвесили клони над пътя, през коридори от мъждукащ мрак. Видя количка за пазаруване, прекатурена в крайпътната канавка, и се зачуди как така количките за пазаруване понякога попадаха тук навън, където нямаше нищо. Това идеше да покаже, че никой не знаеше, когато оставяше нещо, как други по-късно щяха да злоупотребят с него. Иг бе изоставил една нощ Мерин Уилямс — бе зарязал най-добрия си приятел на света в пристъп на незрял и самодоволен гняв, и вижте какво се бе случило.

Припомни си как се беше спуснал по пистата „Ивъл Канивъл“ с количката за пазаруване преди десет години и лявата му ръка несъзнателно посегна към носа му, съвсем изкривен там, където беше счупеното. Съзнанието му изхвърли неканения образ на баба му, която лети с количката надолу по дългия склон пред къщата, големите гумени колела подскачат по изровения тревист склон. Запита се какво ли си е счупила, когато най-сетне се вряза в оградата. Вратът, надяваше се. Вира му беше казала, че когато го види, ѝ се иска да умре, и Иг ѝ беше угодил. Харесваше му мисълта, че винаги е бил съзнателен внук. Ако я бе убил, щеше да погледне на това като на добро начало. Но все още му предстоеше много работа.

Стомахът му се сви; той го помисли като симптом на нещастието му, докато не започна и да къркори — и му се наложи да признае пред себе си, че е гладен. Опита се да се сети откъде да вземе храна, като влиза в минимално взаимодействие с хора, и в този миг видя как „Преизподнята“ се изниза вляво от него.

Това беше мястото на тяхната последна вечеря, където той бе прекарал последната си вечер с Мерин. Оттогава не бе влизал там. Съмняваше се, че е добре дошъл. Само тази мисъл вече бе покана. Иг свърна към паркинга.

Беше ранен следобед, ленивият, безвременен период, който следваше обяда и предшестваше времето, когато хората започваха да идват да пийнат след работа. Имаше само няколко паркирани коли — собственост, предположи Иг, на по-сериозните алкохолици. На дъската отпред пишеше:

Той слезе от колата и се изправи, слънцето беше зад гърба му и хвърляше триметрова сянка, рисунка с молив върху пръстта, нарисувано с чертички човече с черни рога, кокалените шипове на главата му сочеха червената врата на „Преизподнята“.

Когато той влезе през вратата, Мерин вече беше там. При все че барът беше препълнен с колежанчета, които гледаха мача, той веднага я забеляза. Тя седеше в тяхното сепаре, обърната с лице към него. Гледката, както винаги — особено когато от много време не се бяха събирали — имаше странно въздействие върху него: напомняше му за собственото му тяло, за голата кожа под дрехите. Не беше я виждал от три седмици и след тази вечер нямаше да я види пак чак до Коледа, но междувременно те можеха да хапнат коктейл от скариди, да пийнат бира и да се позабавляват между хладните, прясно изпрани чаршафи в леглото на Мерин. Бащата и майката на Мерин бяха в техния лагер в Уиниписоки и цялата къща щеше да е на тяхно разположение. При мисълта за онова, което го очакваше след вечеря, устата на Иг пресъхна; част от него съжаляваше, че изобщо ще се занимават с ядене и пиене. Ала друга част от него усещаше необходимостта да не бързат, да се насладят на вечерта.

Не че нямаше за какво да си говорят. Тя се тревожеше, и не се изискваше голяма проницателност, за да се разбере защо. Той заминаваше утре предобед, в единайсет и четирийсет и пет, с „Бритиш Еъруейс“, за да постъпи на работа в Амнести Интърнешънъл и половин година от нея щеше да го разделя океанът. Те никога не се бяха прекарвали толкова дълго време един без друг.