Джо Хил - Рога

Иг не можеше да говори, имаше нужда от още едно продължително всмукване от инхалатора. Трепереше.

— Ще му дадеш ли една секунда? — сопна му се Мерин. — Остави го да си поеме дъх.

Тери я изгледа с изненада и почуда. Челюстта му увисна. После той затвори уста и замълча.

— Хайде, Иг — подкани го тя. — Да излезем навън.

Иг тръгна с нея, слязоха по стълбите, излязоха на слънце. Краката му трепереха. Тери остана отзад, остави ги на спокойствие.

Беше задушно и въздухът беше напоен с влага и с усещането за натрупващо се напрежение. Небесата по-рано сутринта бяха ясни, но сега бяха надвиснали тежки облаци, тъмни и грамадни като флотилия от самолетоносачи. Жарък полъх дойде отникъде и връхлетя върху им. Вятърът миришеше на нажежено желязо, на релси, напечени от слънцето, на стари тръби, и когато Иг затвори очи, той видя пистата „Ивъл Канивъл“ и двете полузакопани в земята тръби, които пропадаха надолу по склона като релсите на увеселително влакче.

— Не си виновен ти — каза тя. — Той няма да обвини теб. Хайде. Кръводаряването почти приключи. Хайде да си вземаме нещата. Веднага. Ти и аз.

При мисълта да отиде с нея Иг се сви от ужас. Те се бяха трампили — черешовата бомба за нея. Щеше да е ужасно да доведе и нея. Все едно му натрива носа. Лий само беше спасил живота му, и Иг му се беше отплатил, като му бе отнел Мерин, ето какво се бе случило, и Лий бе ослепял с едното око, окото му го нямаше, и това му го бе сторил Иг. Иг бе получил момичето и живота си, а Лий — парче стъкло и крах. Иг отново всмука от инхалатора, трудно му беше да диша.

Когато пое достатъчно въздух, че да може да говори, той каза:

— Не можеш да дойдеш с мен.

Част от него вече мислеше, че единственият начин той да изкупи вината си беше да приключи с нея, но друга част от него, същата онази, която, на първо място, бе извършила трампата за кръстчето, знаеше, че няма да го направи. Беше взел решение преди седмици, беше сключил сделка, не само с Лий, а и със себе си, че ще стори нужното, за да е момчето, което върви до Мерин Уилямс. Да се откаже от нея нямаше да го направи добрия герой в тази история. Вече беше късно да е добрия.

— Защо? Той е и мой приятел — отвърна тя и Иг отначало се учуди на нея, а после и на себе си че не е разбрал, че това е вярно.

— Не знам какво ще каже той. Може да ми се сърди. Може да каже нещо за… за една трампа. — И щом го каза, разбра, че не е бивало да го казва.

— Каква трампа? — Той поклати глава, но тя попита отново:

— Какво сте разменили?

— Няма ли да се разсърдиш?

— Не знам. Кажи ми, и ще видим.

— След като намерих твойто кръстче, го дадох на Лий да го поправи. Но после той смяташе да го задържи и се наложи да се трампя с него, за да си го върна. И го размених срещу черешовата бомба.

Тя намръщи чело.

— Е, и?

Той се взря безпомощно в лицето ѝ, искаше да я накара да разбере, но тя не разбираше и затова той обясни:

— Той смяташе да го задържи, за да има повод да се запознае с теб.

За кратко погледът ѝ остана все така замъглен, неразбиращ. После се проясни. Тя не се усмихна.

— Мислиш, че си разменил… — заговори тя, после млъкна. Миг по-късно отново заговори. Гледаше го с хладно спокойствие, от което му се разтреперваха топките. — Смяташ, че си изтъргувал мен , Иг? Така ли мислиш, че стават тези работи? А мислиш ли, че ако той бе върнал кръстчето на мен , вместо на теб , ние с Лий щяхме да сме… — Но тя отново не договори, защото да продължи би означавало да признае, че сега тя и Иг са заедно, нещо, което и двамата разбираха, но не смееха да кажат на глас. Тя заговори за трети път. — Иг. Аз го оставих на скамейката за теб .

— Ти си го оставила… Какво?

— Скучно ми беше. Толкова скучно! И седях там и си представях още сто сутрини, в които се пържа на слънце в тая църква, и умирам вътрешно, всяка неделя по малко, докато отец Моулд дърдори за моите грехове. Имах нужда от нещо, което да очаквам. От някаква причина да бъда там. Не исках просто да слушам как някакъв си тип говори за греха. Исках самата аз да греша. И тогава те видях да седиш там като малко примерно момченце и се вкопчваш във всяка дума, все едно е страшно интересна, и разбрах, Иг, просто разбрах… че ако ти бръкна в мозъка, това ще ми осигури забавление часове наред.

Случи се така, че в крайна сметка Иг наистина отиде да види Лий Турно сам. Когато Мерин и Иг се върнаха в обществения център, за да разчистят кутиите от пица и празните бутилки от сок, се разнесе гръм, който продължи поне десет секунди — приглушен, нестихващ тътен, не толкова го чуваха, колкото го усещаха. От него костите в тялото на Иг се разтрепериха като камертони. Пет минути по-късно дъждът плющеше по покрива толкова силно, че се налагаше да крещи на Мерин, за да го надвика, дори и когато тя стоеше до него. Беше толкова тъмно и водата се лееше с такава сила, че през отворената врата тротоарът трудно се виждаше. Мислеха си, че може да отидат у Лий с колелата, но бащата на Мерин дойде да я закара у дома с комбито си и нямаше възможност да отидат някъде заедно.