Джо Хил - Рога

Не я прекъсна, докато тя вдигна глава и погледна нагоре.

— Здрасти — каза той, щом тя се изправи. — Намерих кръстчето ти. Забрави го. Притесних се, като не те видях миналата неделя, че няма да имам възможност да ти го върна. — Той вече ѝ го протягаше.

Тя издърпа кръстчето и фината му златна верижка от ръката му и го стисна в своята.

— Поправил си го.

— Не — призна Иг. — Моят приятел Лий Турно го поправи. Бива го в поправките.

— О… — каза тя. — Предай му, че му благодаря.

— Можеш и сама да му благодариш, ако е още наоколо. И той идва в тази църква.

— Ще ми го сложиш ли? — попита тя; обърна се с гръб към него, вдигна косата си и наведе глава напред, за да му покаже белия си врат.

Иг избърса длани в гърдите си, за да ги подсуши, после отвори закопчалката и нежно придърпа верижката около шията ѝ. Надяваше се тя да не забележи, че ръцете му треперят.

— Лий си го виждала, знаеш ли — каза Иг, колкото да каже нещо. — Седеше зад тебе в деня, когато това се повреди.

— Онова момче ли? Той се опита да ми го закопчае, след като верижката падна. Стори ми се, че ще ме удуши с нея.

— Аз не те душа, нали? — попита Иг.

— Не — отвърна тя.

Трудно му беше да щракне закопчалката. Заради треперещите му от нерви ръце. Тя изчакваше търпеливо.

— За кого запали свещ? — попита Иг.

— За сестра ми.

— Имаш сестра?

— Нямам вече — отвърна тя отсечено, безстрастно, и Иг усети внезапна болка; разбра, че не е бивало да пита.

— Ти разчете ли съобщението? — изтърси той; усещаше неотложна нужда да смени темата на разговора.

— Какво съобщение?

— Съобщението, което ти изпратих с присветвания. С Морзовата азбука. Ти знаеш Морзовата азбука, нали?

Тя се засмя — неочаквано шумен смях, който така стресна Иг, че той без малко да изпусне колието. В следващия миг пръстите му откриха какво трябва да правят и той закопча верижката около шията ѝ. Тя се обърна. Беше истински шок колко близо стоеше тя. Ако повдигнеше ръце, щеше да пипне бедрата ѝ.

— Не. Ходила съм няколко пъти на сбирки на гърлскаутите, но се отказах, преди да сме стигнали до нещо интересно. Освен това вече знам всичко, което ми трябва да знам за къмпирането. Баща ми работеше в Горската служба. Какво ми изпращаше чрез сигнали?

Тя го шашардиса. Той беше планирал предварително целият този разговор, много внимателно, обмисли всичко, което би попитала тя и всеки гладък отговор, който щеше да ѝ даде, но сега всичко това рухна.

— Но ти не ми ли предаваше нещо чрез светлинен сигнал? — възкликна той. — Онзи ден?

Тя пак се разсмя.

— Просто проверявах колко дълго мога да ти светя в очите, преди ти да се сетиш откъде идва лъчът. Какво послание си мислеше , че ти изпращам?

Но Иг не можеше да ѝ отговори. Гръклянът му пак се свиваше, към лицето му прииждаше ужасна горещина, и за пръв път той осъзна колко нелепо беше да си въобразява, че тя му предава каквито и да е сигнали, да не говорим за онова, което сам се беше навил да повярва — че му предава думата „ние“. Нито едно момиче на света не би пратило подобен сигнал на момче, с което никога преди не е разговаряло. Сега, като го погледнеше прямо, това беше очевидно.

— Казвах „това е твое“ — каза ѝ Иг най-сетне; реши, че единственото безопасно нещо е да не отговаря на въпроса, който тя му бе задала току-що. Нещо повече, това бе лъжа, ако и да звучеше достоверно. Той също ѝ предаваше една-единствена кратка дума. Думата беше „да“.

— Благодаря, Иги — каза тя.

— Ти откъде знаеш името ми? — попита той и се изненада как лицето ѝ изведнъж се изчерви.

— Попитах някого — отвърна тя. — Забравям защо, аз…

— А ти си Мерин.

Тя впери в него въпросителен поглед, изненадана.

— Попитах някого — обясни той.

Тя погледна към вратата.

— Нашите сигурно чакат.

— Добре — каза той.

Когато стигнаха в атриума, той вече бе научил, че ще карат заедно първия час по английски, че къщата ѝ е на „Клафам Стрийт“, и че майка ѝ я е записала доброволка за акцията по кръводаряване, която църквата щеше да проведе в края на месеца. Иг също щеше да участва в организацията на кръводаряването.

— Не те видях в списъка на доброволците — каза тя. Изминаха още три крачки, преди Иг да осъзнае, че това означаваше че тя е търсила името му в списъка. Погледна я и видя, че тя се усмихваше загадъчно на себе си.

Когато излязоха през портата, слънцето грееше толкова ярко, че за миг силната светлина заслепи Иг напълно. Той забеляза тъмно петно да лети към него, вдигна ръце и улови футболна топка. Щом зрението му се избистри, той видя брат си и Лий Турно, и още няколко момчета — дори и Ерик Ханити — и отец Моулд да се носят из тревата, а Моулд викаше: „Иг, насам!“ Родителите му стояха заедно с родителите на Мерин, Дерик Периш и бащата на Мерин разговаряха весело, все едно семействата им дружаха от години. Майката на Мерин, слаба жена с присвити, безцветни устни, затулила очи с ръка, се усмихваше на дъщеря си болезнено. Денят миришеше на сгурийна настилка, на напечени от слънцето коли и прясно окосена поляна. Иг, който изобщо нямаше склонност към атлетиката, замахна назад и запокити топката, която се завъртя стегнато, идеално, вряза се във въздуха и падна право в едрите, мазолести длани на отец Моулд. Моулд я вдигна над главата си и се втурна през зелената ливада, по черна риза с къси ръкави и бяла якичка.