Джо Хил - Рога

Футболът продължи повече от половин час — бащи, синове и отецът се гонеха по тревата. Избраха Лий за полузащитник; и той не беше кой знае какъв атлет, но изглеждаше подходящ за ролята — падаше назад, за да посрещне топката с израз на съвършено, почти ледено спокойствие на лицето, с преметната през едното рамо вратовръзка. Мерин захвърли обувките си се впусна в играта, единственото момиче сред тях. Майка ѝ извика:

— Мерин Уилямс, ще си позелениш панталона и никога няма да можем да изличим петната!

Но баща ѝ размаха ръка във въздуха и ѝ каза:

— Остави я да се позабавлява.

Уж играеха тъч футбол, но Мерин във всяка игра събаряше Иг, като се хвърляше в краката му и накрая този номер караше всички да се пукат от смях — Иг, повален от това шестнайсетгодишно момиче с телосложение на стръкче трева. Но никой не го смяташе за по-смешен и никой не му се радваше толкова, колкото самият Иг, който се късаше да ѝ дава шансове да го разбие.

— Ти трябва да паднеш по дупе на терена още щом метнат топката — каза тя петия или шестия път, когато го помете. — Защото аз мога да продължа така цял ден. Знаеш ли какво? Какво се смееш? — Защото той се смееше.

Коленичила, тя се навеждаше над него, червената ѝ коса гъделичкаше носа му. Ухаеше на лимони и мента. Колието висеше от врата ѝ и пак присветваше срещу него, предаваше послание на почти непоносима наслада.

— На нищо — отвърна той. — Мисля, че те разбирам съвсем ясно.

През остатъка от лятото да се срещат случайно им стана навик. Когато Иг отиде с майка си до супермаркета, Мерин беше там с нейната майка, и те тръгнаха заедно, мотаеха се на няколко крачки след родителите си. Мерин взе плик с череши и двамата си започнаха да ги ядат, докато вървяха.

— Това не е ли кражба? — попита Иг.

— Няма как да загазим, ако изядем уликата — отвърна тя и изплю костилка в шепата си, а после му я подаде. Даваше му всичките костилки със спокойното очакване той да се отърве от тях, и той го правеше, като ги пъхаше в джоба си. Когато се прибра, в джинсите му имаше уханна бучка колкото бебешко юмруче.

А когато трябваше да закарат ягуара в сервиза на преглед, Иг се лепна за баща си, защото вече знаеше, че бащата на Мерин работи там. Иг нямаше основания да вярва, че и Мерин ще бъде в сервиза в един слънчев следобед в сряда, то тя беше там, седеше върху бюрото на баща си и клатеше крака напред-назад, все едно го чакаше и нямаше търпение той да дойде. Взеха си оранжади от автомата за напитки, стояха и си приказваха в един заден коридор под бръмчащите флуоресцентни лампи. Тя му каза, че на другия ден щяла да се разходи до Лицето на кралицата с баща ѝ. Иг ѝ съобщи, че пътеката минавала точно зад къщата му и тя го попита дали би дошъл с тях. Устните ѝ бяха боядисани в оранжево от напитката. Да бъдат заедно не изискваше усилия — това беше най-естественото нещо на света.

Естествено беше да включат и Лий. Той пречеше нещата да станат твърде сериозни. Самопокани се за разходката до Лицето на кралицата — каза, че искал да огледа за пътеки, подходящи за маунтинборд. Обаче забрави да си го вземе.

Докато се изкачваха, Мерин хвана бието на фланелката си, дръпна я от гърдите си и започна да си вее с нея напред-назад, като се правеше, че се задъхва от жегата.

— Скачате ли някога в реката? — попита тя и посочи Ноулс отвъд дърветата. Тя се виеше през гъста гора в долината под тях, черна змия с гръб, покрит с бляскави люспи.

— Иг скача в нея непрекъснато — отвърна Лий, и Иг се засмя. Мерин изгледа и двамата озадачено, с присвити очи, но Иг само тръсна глава. Лий продължи: — Но виж какво ще ти кажа. Басейнът на Иг е много по-приятен. Ти кога ще я поканиш да поплува?

При това предложение гореща тръпка плъзна по лицето на Иг. Беше си фантазирал точно това, много пъти — Мерин по бански, — но колчем понечеше да я покани, дъхът му секваше.

Говориха за сестра ѝ Ригън само веднъж през тези първи седмици. Иг попита защо са се преместили от Роуд Айлънд, Мерин сви рамене и отвърна:

— Родителите ми много се депресираха след смъртта на Ригън, а майка ми е отраснала тук, всичките ѝ роднини са тук. А и домът ни вече не беше уютен. Без Ригън.

Ригън бе починала на двайсет години от рядка и особено агресивна форма на рак на гърдата, убил я само за четири месеца.

— Трябва да е било ужасно — измърмори Иг, идиотско обобщение, но то беше единственото, което му се струваше безопасно. — Не мога да си представя как бих се чувствал, ако Тери умре. Той ми е най-добрият приятел.